100 Национални Туристически обекта

„Опознай България - 100 национални туристически обекта“ е българско национално туристическо движение, възникнало през 1966 г.

Целта на движението е да насърчи туристите да се запознаят с някои от най-значимите туристически обекти в България. Сред обектите на движението са културни, исторически, географски, археологически, архитектурни паметници със световно, национално и регионално значение. Те включват най-забележителните природни феномени в страната, исторически местности, архитектурни резервати, храмове и манастири, най-високите планински върхове, даващи цялостна картина на богатото културно-историческо и приридно наследство по българските земи от дълбока древност до наши дни.

Посещението и запознаването с обектите се удостоверява с поставянето на специален печат на съответния обект на определеното за това място в туристическите книжки, които се издават от Българския туристически съюз и се продават в туристическите дружества и в обектите, включени в движението.

Отличията на движението са бронзова, сребърна и златна значка, които се връчват от Националния организационен комитет (НОК) към БТС, за посетени съответно 25, 50 и 100 обекта.

Ежегодно през месец август НОК провежда томбола с имената на носителите на значки, като наградите са екскурзии в чужбина и страната, велосипеди, палатки, спални чували и други материални и морални награди.

Част от обектите в списъка до 10 ноември 1989 г. са свързани с комунистическия строй. След 1989 г. списъкът е редактиран неколкократно, като настоящият му вид и номерация са от 2003 г.

Съорганизатори на движението са Българския туристически съюз, Министерството на образованието, младежта и науката, Министерството на културата, Министерството на физическото възпитание и спорта, Светият Синод на Българската православна църква, Министерството на околната среда и водите, Съюзът на българските автомобилисти, Българския червен кръст, Българското национално радио и Българската национална телевизия.






1.Етнографско-археологическият музей на град Елхово се намира в центъра на града.

Музеят е разположен в две двуетажни постройки, построени през 1933 г. и обединени през 60-те години на ХХ в.
Музеят е създаден през 1958 г., през 1966 г. е специализиран като етнографски, а през 2008 г. е профилиран като етнографско-археологически.
Музеят изучава, съхранява и популяризира разнообразното етнографско наследство на община Елхово и голяма част от Странджанско-Сакарския край.
Фондът на музея наброява 22 000 експоната, включени в отделите „Земеделие и животновъдство”, „Жилище и жилищна уредба”, „Транспорт, лов, риболов”, „Облекло и накити”, „Тъкани и шевици”, „Традиционни занаяти” и „Художествено народно творчество”.
В документалния и фотоархива му се пазят над 8000 оригинални документи и фотографии, родова памет, свързана с развитието на този край от Освобождението през 1878 г. до днес, както на местното население, така и на преселниците – българи от Одринска и Беломорска Тракия.
Етнографският музей в Елхово е част от Стоте национални туристически обекти на България.
Експозицията на музея е разположена в 4 зали. Първата зала представя периода от края на XIX и началото на XX век и акцентира върху поминъка на населението и занаятите, които са упражнявани - земеделие, лозарство, тютюнопроизводство, животновъдство, лов и риболов, медникарство (изработка на съдове и изделия от мед) и терзийство (шиене на дрехи).
Жилища и жилищна уредба от края на XIX и началото на XX век могат да бъдат видени във втората зала. В третата зала е показано характерното за региона облекло, както и облеклото на българите преселници от Одринска и Беломорска Тракия - Гюмюрджинско, Узункюприйско, Дедеагачко. Четвъртата зала е отделена за празници и обичаи, най-интересните от които са сватба, лазаруване, коледуване и др. Експозицията завършва с дърворезби и икони от XIX век, дело на самобитни местни майстори.
В изложбената зала на музея периодично се организират изложби, популяризиращи богатствата на музейния фонд.
Етнографският музей организира също и подвижни фотоизложби, викторини, пленери, мултимедийни презентации, видеофилми с празници и обичаи и др.
Богатото археологическо наследство на Елховско е представено в самостоятелна експозиционна зала. Изложените паметници демонстрират богатата хилядолетна култура на земите по Долна Тунджа, между планините Странджа и Сакар.

2.Историческият музей в Ямбол се помещава в двуетажна сграда в центъра на града.

Той е учреден през 1952 г. като естествен наследник на местни археологически и научни дружества.
Днес фондът на музея наброява приблизително 93 000 експоната, някои от които с голяма художествена и историческа стойност.
Експозицията на музея е разделена на няколко отдела: Праистория, Античност, Средновековие, Нумизматика, Възраждане, Етнография, Нова история, Най-нова история.
Археологическото богатство на Ямболския регион, експонирано в залата на първия етаж, представя образци на материалната и духовна култура на човека още от неолита (VІІ-VІ хил. пр.Хр.). Тук могат да се видят някои от важните находки, направени при разкопки в близкия античен тракийски град Кабиле.
Експозицията, организирана на втория етаж в музея, е посветена на етнографските особености на Ямболския регион. Тук може да се научи повече за местните обреди и обичаи, за занаятите, празниците и вярванията на хората от Ямболския край. Сред най-интересните експонати са празнични носии, обредни костюми, кукерски маски, градско облекло, музикални инструменти и др.

3.На 8 км от Ямбол се намират останките от античния град Кабиле.

Мястото е обявено за археологически резерват с национално значение с брой 24 на Държавен вестник от 1969 г. Първите проучвания в района са направени през 1912 г. Кабиле е един от обектите на Регионалния исторически музей в град Ямбол. Територията на археологическия резерват заема площ от над 600 дка.
Кабиле възниква към края на ІІ хил.пр.Хр. край голям култов център на възвишението Зайчи връх. През античността градът е бил важен икономически и културен център в Югоизточна Тракия и Долна Тунджа.
Според историческите сведения Кабиле е превзет от Филип Македонски през 341 г. пр.н.е., а по-късно за известно време в него е пребивавал и синът му Александър ІІІ Велики Македонски. През първата половина на ІІІ в. пр.Хр. Кабиле е бил резиденция на тракийските царе Спарток и Скосток. Кабиле е и единственият град във вътрешна Тракия, който имал собствена монетарница, където били отсичани царски и градски емисии в периода ІІІ - ІІ в. пр.Хр.
След като е превзет от римляните, от началото на ІІ в. сл.Хр. Кабиле се превръща в един от най-важните римски военни лагери в провинция Тракия.
Градът престава да съществува, след като аварите го разрушават в края на VІ в. сл.Хр. За разлика от други антични градове, върху Кабиле не е застроено съвременно селище и това го превръща в лесен за експониране и разкопки обект.
Находките, открити при проучвания в района, са експонирани в археологическия музей към резервата. Разкопките на открито, които могат да бъдат разгледани, без да се заплаща входна такса, включват останки от базилики и църкви, от крепостни стени и обществени сгради.

4.Град Велики Преслав е разположен на река Голяма Камчия, на 30 км от столицата на Първата българска държава Плиска, на 20 км от областния център Шумен и на 25 от град Търговище.

Градът е основан преди повече от 1100 години като град крепост по време на управлението на княз Борис I (852 – 889 г.). След Преславския църковно-народен събор през 893 г. е провъзгласен за столица на българската държава.
Преслав е известен като средище на духовен и книжовен живот, свързва се със славянската писменост и със Златния век на българите по време на управлението на цар Симеон I (управлявал 893 – 927 г.).
В епохата на Българското средновековие Преслав се превръща в един от най-красивите и величествени градове на Югоизточна Европа, от който са съхранени значими паметници на културата на Плиска и Преслав.
През 970 г. е завладян от киевския княз Светослав I, който преместил тук столицата на Киевска Русия. През 971 г. византийците, начело с император Йоан I Цимиски, превземат и ограбват града. В чест на победата си император Йоан именува града на себе си, давайки му византийското наименование „Йоанопол“. Преслав остава под византийско владичество през ХІ и ХІІ век. След възобновяването на българската държава след въстанието на болярите Асен и Петър срещу византийското владичество, Преслав отново се превръща в българска крепост.
Крепостта на Преслав, подобно на Плиска, се състои от външна и вътрешна укрепителна система. Вътрешната крепост се намира почти в средата на външния град. Формата й е Г-образна, с кръгли кули в ъглите и квадратни по протежение на стените.
Дворците са строени върху високо плато. Запазени са внушителни останки от дворцов комплекс, състоящ се от две монументални сгради - Голям дворец и Западен дворец. Тронната зала била трикорабна и имала три отделения.
На висока тераса в близост до дворците на Велики Преслав била разположена „Златната църква”, издигната през царуването на Симеон І (893 – 927 г.), блестящ паметник на църковната архитектура на Първото царство и уникален паметник на българската архитектура въобще.
Владетелският храм във Велики Преслав е открит при разкопки и е липсващата досега част от дворцовия архитектурен ансамбъл във Велики Преслав. Разположен е на централно място във вътрешния град и е свързан с двореца на царя с права улица, дълга 35 метра. Храмът има внушителни размери - 21 на 40 метра. Датира от X век и е свързан пряко със строителната дейност на един от двамата царе - Симеон I или Петър (управлявал 927 – 969 г.).
Тук са разположени храм-паметникът „Св. св. Кирил и Методий”, построен по повод 1000 г. от смъртта на св. Методий и цар Симеон, и сградата на Археологическата база към Българската академия на науките. Храмът се намира в едно от най-спокойните кътчета на комплекс Велики Преслав. Стара борова гора крие в сърцето си светата обител. В близост е разположена беседка, където туристите могат да си отдъхнат. Наблизо се намира паркингът за посетителите.
Всички разкопани и неразкопани църкви около Преслав са обявени за народни старини в бр. 69 на Държавен вестник от 1927 г., дворецът на цар Симеон и крепостите му – в бр. 221 от 1927 г., външната крепостна стена, вътрешната крепостна стена, кръглата църква и др. – в бр. 46 от 1970 г.
Днес останките на многобройните църкви, манастири, работилници, ателиета и дворци могат да се разгледат в Националния историко-археологически резерват Велики Преслав, а шедьоврите на древните майстори - рисувана керамика, накити, оръжия, всички значими паметници от времето на средновековния Преслав, сред които накитите от Преславското златно съкровище, керамичният иконостас от дворцовия манастир, копие на монументалната икона на св. Теодор и други ценни изделия, множество старинни надписи, уникална колекция от оловни печати и др. - в Археологическия музей във Велики Преслав. Показани са и стотици артефакти, свидетелстващи за ежедневието и стопанството на старите преславски жители.
Велики Преслав е сред Стоте национални туристически обекта в България и е обявен за национален резерват с постановление на Министерския съвет 161 от 1958 г.

5.Националният историко-археологически резерват „Мадара” се намира на 17 км североизточно от град Шумен, на 2 км от с. Мадара и на 75 км от Град Варна.

Величествените скали, красивата природа и обилната вода са привлекли човека още в дълбока древност. Веднъж заселил се през неолита (новокаменната епоха), той никога не е изоставил това място. През вековете е създавал тук пещерни светилища, дворци и имения, крепости, храмове, отшелнически килии и манастирски комплекси, места за уединение и за общи празници. За това свидетелстват намерените следи от материалната и духовна култура на много етнически общности – първобитни хора, траки, римляни, византийци, славяни, българи, турци и др. Днес тук могат да се видят десетки паметници и старини от всички епохи.
Съществуват различни хипотези относно произхода на името Мадара. Някои историци смятат, че то е свързано със старогръцкото прилагателно „мадарос” със значение на„гол”, ”плешив”, „безлесен”. Други залагат на старобългарския произход на името, според който то означава Свещена скала, Свещено място.
Първите следи от античната история на Мадара се констатират в началото на 30-те години на ХХ в. при разкопаването на две надгробни могили на платото. Погребалният инвентар дава информация за търговските връзки на местните траки с гръцките колонии по малоазийското и близкото черноморско крайбрежие.
Дълго време траките използвали пещерите като жилища и подобно на своите предшественици - първобитните обитатели, ги разширявали за по-голям простор и удобство.
Античният период на Мадара е белязан със силно римско присъствие. Най-забележителният архитектурен паметник е Римската вила (Вила рустика),съществувала между ІІ и ІV в. и представлявала внушителен комплекс от сгради, характерни за земеделските вили в европейските провинции на Римската империя. Вероятно тя е принадлежала на богат робовладелец.
През късната античност (около ІV в.) на Мадарското плато възниква крепост, която, неколкократно преустройвана, е функционирала до нашествието на османските турци през ХІV в.
Мадара е активно обитавана и през годините на Средновековието - тя е средище на важни исторически събития, свързани с основаването на Българската държава (VII в.) и близостта й до първите столици Плиска и Преслав.
За пръв път името Мадара се среща в 1388 г. във връзка със завладяването й от османците.
Най-значимият паметник в резервата „Мадара” е уникалният скален релеф, известен като Мадарския конник. Изваян върху величествената скала на 23 м височина, той е образец на ранносредновековното българско изкуство.
Релефът изобразява конник в естествен ръст с копие в ръка. В краката на коня се вижда повален лъв, а зад ездача е изобразено ловното му куче. Според една легенда латински цар ловувал на платото, но паднал от скалите и загинал. Неговите близки го увековечили, като поръчали на майстор да изсече образа му на скалата. Научни хипотези свързват изображението с хан Крум (управлявал 803 г. – 814 г.), Тервел(управлявал 701 – 718 г.), Аспарух (681 – 701 г.) и дори бог Тангра (върховно божество на прабългарите).
Скалният релеф е единствен по рода си в Европа. През 1979 г. е включен в списъка наЮНЕСКО като паметник със световно значение, а през 2008 г. е обявен за Глобален символ на България.
През ХІV в. в Мадара бил изграден един от най-големите скални манастири в България. Повече от 150 били естествените пещери, намиращи се на различни нива по скалния венец, които се използвали като църкви, параклиси, монашески килии и гробници. Една от по-големите пещери била използвана като църква. Това е съществуващият и действащ днес скален параклис ,,Св. Пантелеймон”.
След падането на България под османска власт (края на XIV в.) Мадара загубва своята идентичност на уникален културен, култов и административен център с държавно значение. До ХVІ в. блестящите дворци и паметници от древността и средновековието били сринати до основи. Непокътнат останал единствено Мадарският конник.
В резерват ,,Мадара” функционира археологически музей, който представя историята на селището през всички епохи на човешкото развитие. Музеят е открит през 1935 г. Експозицията включва над 350 оригинални находки от района на Мадара.
„Мадара” е обявен за Национален резерват с постановление №161 от 5.08.1958 г. В момента обектът се стопанисва от Регионален исторически музей в град Шумен.
Териториалният обхват на резервата се припокрива със защитената територия Мадарски скални венци. Площот 3691,336 дка е обособена като защитена местност на местообитания на петрофилни и защитени животински видове и находища на редки растителни видове.
Обектът разполага с паркинг, тоалетна и подход за хора със затруднено придвижване и павилион за обслужване на клиентите и продажба на рекламни материали и сувенири.
Над 30 указателни и обяснителни табели и пана, разположени на възлови места в резервата, дават нужната информация на туристите.

6.На около 29 км от Шумен и само на 2 км от съвременния град Плиска се намират останките от първата българска столица.

Плиска е столица на Първата българска държава в периода от 681 до 893 г. Националният историко-археологически резерват „Плиска” е обявен за археологически паметник на културата с национално значение с брой 46 на Държавен вестник от 1970 г.
Мястото, на което е изградена столицата, не е било избрано случайно - разположено в равнина и заобиколено от склонове на съседните плата, прабългарите избрали това място поради благоприятните условия за скотовъдството. Освен това в района на Плиска се пресичали важни пътища.
В края на VІІ в. и началото на VІІІ в. започват първите строежи в Плиска. Те били от дървени сгради с кръгла или четириъгълна форма, някои от тях били жилищни постройки, а други служили за представителни нужди. Първоначалният дворцов комплекс на Плиска бил ограден с крепостна стена, а в полето около нея възникнали селищата на обикновеното население. Към края на VІІІ в. и в началото на ІХ в. дървените постройки били заменени с каменни. Счита се, че най-напред е била изградена голямата каменна сграда - Крумовият дворец. През 811 г. византийският император Никифор опожарил столицата.
Преустройството на дворцовия център било завършено през царуването на Омуртаг (814–831). Нова тронна зала била изградена на мястото на опожарения Крумов дворец, дворцовият център бил ограден с каменна стена, а жилищните и стопанските сгради - с висока тухлена стена. Приемането на християнството през 864 г. при княз Борис І (управлявал 852 – 889 г.) променя и столицата Плиска - езическите храмове са преустроени в християнски, строят се нови храмове, измежду които най-внушителна е Голямата базилика, от която могат да се видят останки и до днес. През 889 г. княз Борис се оттеглил в манастир, предавайки управлението на първородния си син Владимир (Расате). Той обаче опитал да възстанови старата езическа вяра и заради това бил хвърлен в тъмница и ослепен. През 893 г. било решено престола да заеме Симеон І (управлявал 893 – 927 г.), а столицата да бъде преместена от Плиска в Преслав.
След това Плиска губи административно-политическото си значение и се развива предимно като стопански център. Упадъкът на града започва след голямото нашествие на печенегите от 1048-1049 г.
Днес посетителите могат да видят Източната порта, която е била главният вход на крепостта. Сега това е и главният вход на резервата. На около 1,5 км от нея е Голямата базилика. Туристите могат да се разходят около Тронната палата - т.нар Омуртагов дворец, която е изпълнявала представителни функции на българските владетели през първата половина на ІХ в. В района са и останките от т.нар „Малък дворец”. Навсякъде личат зидовете от големи дялани блокове с декоративни фуги, бани, водопроводи и водохранилища.
На североизточния ъгъл на крепостта се намира музеят, в който са изложени находките, открити в района. Пред музейната сграда има пункт за почивка, където се предлагат кафе, безалкохолни напитки и пакетирани храни.

7.Джамията Шериф Халил паша, известна още като Томбул джамия, се намира в град Шумен. Построена е през 1744 г.

Архитектурата на храма е повлияна от зародилия се в началото на XVIII в. ориенталски архитектурен стил „лале”, който се характеризира с включването на елементи от френския барок.
С комплекса от сгради около него храмът е най-големият в страната по площ и архитектурна значимост и на второ място на Балканския полуостров след джамията Султан Селим, намираща се в град Одрин, Република Турция.
Томбул джамия е обявена за архитектурно-строителен паметник в бр. 22 на Държавен вестник от 1975 г. Томбул джамия е и един от 100-те национални туристически обекта.
Архитектурният комплекс заема 1730 кв. м площ. Всичките части на комплекса са включени в обща композиция и са свързани с вътрешни дворове.
В молитвената зала се влиза през открито преддверие с високи аркади в мавритански стил. То се поддържа от четири масивни мраморни колони. В преддверието има пет купола.
Основното тяло на храма представлява четиристенна призма с квадратен план (15 м х15 м). Молитвената зала се осветява от четири пояса прозоречни отвори, като горните три пояса са с цветни витражи. В оформлението на екстериора и интериора има пластика и барокови детайли.
При направени проучвания през 2005 г. в интериора са разкрити оригинални стенописи по таваните и стените, които са били покрити с по-късен слой рисунки.
Балконът в залата е молитвеното помещение за жените. Молитвената зала има великолепна акустика, която се получава от многобройните глинени гърнета, вградени в купола и стените. По стените на храма са изписани знамения от Корана (айети) и слова на пророка (хадиси).
Вляво от молитвената зала може да се посети комплексът медресе (мюсюлманско средно или висше училище ) с дванадесет помещения, където живеели студентите, и библиотека на втория етаж. Тук са били съхранявани изключително ценни томове със съчинения на арабски и персийски език, също и карти на знаменития арабски географ от началото на XII в. Абу Абдал Мухаммед Идриси, преди да бъдат преместени за съхранение в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в гр. София.
Минарето на джамията е с височина 40 м, с 99 спираловидно разположени каменни стъпала и с едно балконче. В просторния двор, известен като аркаден заради формата на сводовете, е построен голям шадраван, където мюсюлманите преди молитва извършват обредно измиване - т.нар. абдест.
Джамията Шериф Халил паша от създаването си досега е отворена за молитва всеки ден. Днес освен че е храм и духовен център на мюсюлманската общност, тя е и интензивно посещаван туристически обект.

8.Шуменската крепост е една от най-известните забележителности в България и региона на град Шумен.

Шуменската крепост е построена вероятно още от траките, като е достроявана и възстановявана от римляни, византийци и българи. Счита се, че първото укрепление на това място е построено преди 3200 години, което го прави едно от най-старите на територията на България. Превземана и разрушавана неколкократно, Шуменската крепост се е възраждала за нов живот и е просъществувала до 1444 г.
По време на Първото българско царство (681 г. н.е. – 1018 г. н.е.) укреплението е играло важна роля поради близостта му до старите български столици Плиска и Преслав. При Второто българско царство (1185 г. – 1396 г.) град Шумен се е превърнал във важен икономически и културен център за държавата.
До XV в. град Шумен се е намирал зад стените на крепостта, която е представлявала сложен комплекс от сгради и военни съоръжения. Твърдината е съществувала и през първите години на османското владичество, като археологическите проучвания сочат, че при превземането й от османците не е била разрушена. През 1444 г. кръстоносците на Владислав III Ягело (управлявал в периода 1434 г. – 1444 г.) обаче я разрушават и опожаряват и оттогава Шуменската крепост е опустяла и изоставена.
Останките от крепостта са може би едни от най-добре проучените древни останки в България. Изследванията са разкрили важни сведения за бита и военното дело на българите през Средновековието. Намерени са останки на 12 църкви, ранновизантийска баня, керамика, съдове, украшения и монети.
Днес Шуменската крепост е възродена като популярна туристическа дестинация. Тя е експонирана като музей на открито. Останките са лесно достъпни за туристите, има изградени алеи и указателни табели. Може би най-голям интерес за посетителите представлява възстановената кула от крепостта, от която се разкрива красива гледка към град Шумен и природния парк Шуменско плато.
Повече за крепостта можете да научите на място от екскурзовод. Предлагат се беседи на български, руски и английски. В малък павилион до крепостта могат да се купят допълнителни материали – книги и брошури. Крепостта е достъпна за туристи целогодишно.

9.Началото си Историческият музей в Шумен води от 1857 г., когато възрожденският учител Сава Доброплодни (1820 г. – 1894 г.) съвместно с ученици организира първата експедиция до останките на старата столица Велики Преслав, а находките, открити там, експонират в местното училище.

От 1891 г. музеят се намира в сграда в центъра на града, в която и до днес го посещават туристите. Историческият музей в Шумен има осем постоянни експозиции, представящи находки от V хил. пр.Хр. до ХХ в.  Разходката в музея започва със зала „Праистория”. Тук са изложени находки от региона на Шумен от халколита и бронзовата епоха. Експонирани са култови предмети и глинени съдове. Посетителите могат да видят и находка от 65 глинени съда от селищна могила край Смядово, датиращи се от V хилядолетие пр.Хр. Сред интересните експонати е и култов съд с форма на патица, също открит край Смядово.
В зала „Античност” е експонирана гробница от ІV в. пр.Хр., открита край Смядово. Експонатите в залата са от ХІІ в. пр.Хр до VІ в. н.е. Има много предмети от бита, въоръжението, погребалните обичаи, статуетки, цветна фреска от базиликата край село Хан Крум.
Култовите паметници „Каменни баби”, датиращи от ХІ в., могат да бъдат видени в първата зала, посветена на Средновековието. Експозицията започва с находки от основаването на българската държава, открити край Плиска и района. Във втората зала от експозицията са изложени открития от първата християнска столица на българската държава - Преслав. Посетителите могат да видят каменни елементи и рисувана керамика. Друга част от експонатите разказват за развитието на Шумен в периода ХІІ – ХІV в., по време на Второто българско царство. Тук са изложени находки от Мадара, Шуменската крепост и аула на хан Омуртаг.
В следващата зала на Историческия музей в Шумен се разказва историята на българските земи в периода от ХV - ХІХ в. В експозицията са показани снимки, документи и предмети от историята на Шумен по време на османското владичество. Изложени са множество предмети, доказващи важността на Шуменската крепост за Османската империя. Шумен е бил известен с оживените си пазари и многобройните си занаятчийници. Специално място е отделено на експонати от ковашкия занаят, златарството, производството на музикални инструменти. На специална карта са показани търговските връзки на майсторите от Шумен до други пазари в империята и извън нея.
В залата „Българско възраждане” е отделено внимание на реформите в българските училища. По време на Възраждането (XVIII – XIX в.) Шумен е център на българската музикална култура. Първият български оркестър, изпълняващ европейска музика, е основан през 1850 г. По-късно един от членовете му - Добри Войников, основава и първия студентски хор и оркестър. В сбирката са включени снимки, партитури и диригентската палка на Добри Войников (1833 – 1878 г.). Повече за делото му желаещите могат да научат в родната му къща, която днес е превърната в музей. Къщата е обявена за архитектурно-исторически паметник на културата с национално значение в брой 22 на Държавен вестник от 1975 г.
В етнографската част на експозицията на Историческия музей са представени предмети от Шуменския регион от втората половина на ХІХ в. и началото на ХХ век. Има оригинални мъжки и женски костюми, повлияни от Западна Европа, кухненски мебели в шуменска къща и др.
През 1991 г. в музея е направена специална експозиция, посветена на християнската култура от ХVІІ - ХІХ в. Показани са икони, книги за литургии, царски двери и др.
Специална зала е отделена за богатата нумизматична колекция, която Регионалният исторически музей – Шумен, притежава. Тя включва над 100 000 монети, част от които са уникални. Монетите са изложени в хронологичен вид.
Част от обектите към Историческия музей в Шумен са музеите на Панайот Волов, Лайош Кошут и комплекс Панчо Владигеров. Експозицията в дома на революционера Панайот Волов (1850 г. – 1876 г.) представя неговия живот, а в специална зала със снимки и документи е показана дейността му по време на Априлското въстание срещу османската власт през 1876 г. Къщата на революционера е обявена за архитектурно-исторически паметник на културата с национално значение в брой 22 на Държавен вестник от 1975 г.
Повече за живота на българския композитор Панчо Владигеров (1899 г. – 1978 г.) посетителите могат да научат в музейния комплекс, носещ неговото име. Там са изложени първото пиано и работният кабинет на композитора.
По време на изгнанието си в Шумен водачът на Унгарската революция Лайош Кошут (1802 г. – 1894 г.) живее в къщата на шуменския търговец Димитраки Хаджипанев. Днес къщата е превърната в музей, разказващ за живота на Кошут и развитието на Унгарската революция от 1848 - 1849 г. Къщата е обявена за архитектурно-исторически паметник на културата с национално значение през 1975 г. в брой 22 на Държавен вестник.

10.Исторически музей-Димитровград е създаден през 1951г. като музей на Димитровград, който има за цел да покаже съзиждането на младия град и да бъде негов летописец.

Повече от половин век той е институцията, която съхранява и популяризира миналото на родния край и пази спомена за хилядите млади хора от цялата страна, построили градът на своите мечти. Музеят се намира в центъра на града, в един комплекс с Градска библиотека „П. Пенев”.
Зала „Бригадирско движение в България”
Експозицията е единствена по рода си в България и отразява един сложен и противоречив период от близкото минало на България – 1945-1990г. Бригадирски униформи, знамена , награди, снимки от бригадирското ежедневие и др. разкриват историята на това движение и потапят посетителите в духа на времето.
Зала „Димитровград” проследява изграждането на един от най-младите градове на България, превърнал се през 50-те години на ХХ век в символ на т. нар социализъм.
От м.февруари 2010 г. в Исторически музей – Димитровград е открита зала „Археология”. Първата изложба в нея има за цел да разкаже историята на общината от палеолита до идването на османските турци. В нея са представени находките от праисторическото селище от местността „Карабюлюк”- с Ябълково, античният некропол в Меричлери, средновековното селище и некропол край с. Крум и др.
Галерията в Димитровград събира и съхранява творби на българското изкуство. Притежава близо 2000 произведения от 374 автори, представящи изобразителното изкуство от 60-те години на ХХ век до наши дни.

11.От освобождението на България от османско робство до края на XX век страната ни е загубила по различни причини множество талантливи поети.

Един от тях, наричан често „поетът с ватенката", е Пеньо Пенев. Той не е роден тук, а в село Добромирка, Севлиевско, където очевидно е имал детство, което не може да се нарече щастливо. Това, както и несполуките в брачния му живот, многогодишните проблеми, причинени от доносници, и безперспективността вероятно са причините за неговата меланхолия.
Пеньо Пенев пристига в Димитровград през 1949 година, където прекарва най-хубавите си години и се превръща в големия поет Пеньо Пенев. На 27 април 1959 година се самоубива, но хората на Димитровград не само че не го забравят, а срещу гарата създават негов дом-музей. Запазена е стаичката, в която е живял и творил. Има и малка експозиция от снимки, спомени, картини, стихове и портрети, рисувани от неговия син Владимир Пенев.

12.Националният парк-музей Шипка се намира на старопланинския връх Шипка (1326 м), на 28 км от Казанлък и на 22 км от Габрово.

Паркът обхваща 26 паметника, възстановените позиции, батареи и землянки на бранителите на прохода Шипка по време на Руско-турската война от 1877 - 78 г. Паметникът на свободата е най-големият сред паметниците в парка. Неговият силует наподобява средновековна българска крепост и се вижда от десетки километри. Построен е от доброволните дарения на целия български народ и е открит на 26 август 1934 г. Висок е 31,5 м, а до него водят 890 стъпала. Голям бронзов лъв – символ на българската държава - пази входа на паметника. На останалите три страни на сградата са изписани имената на Шипка, Шейново и Стара Загора – бойните полета при защитата на прохода. На приземния етаж под мраморен саркофаг лежат костите на бранители на Шипка. Саркофагът е положен върху четири лежащи каменни лъва, а пред него като на пост са поставени статуите на един български опълченец и един руски войник. На останалите седем етажа от музея са изложени лични вещи на войниците и опълченците, медали, снимки, оръжие и документи, свързани с боевете при Шипка. Тук се пази и копие на Самарското знаме – първото бойно знаме на Българското опълчение. От последната площадка на Паметника на свободата се открива красива панорамна гледка към околността.
В парк-музея се продават информационни материали и сувенири. Предлагат се също транспорт и пешеходни екскурзии до обектите в парка.
Руско-турската война от 1877-1878 г. се води между Османската империя и Русия. На страната на Русия участие вземат и Сърбия, Черна гора и Румъния, както и Българското опълчение и Лейбгвардейският финландски полк. Войната приключва с победа на Русия и сключване на Санстефанския мирен договор, по-късно обезсилен и заменен от Берлинския договор. Тази война е наречена Освободителна. Тя носи пълна независимост за Сърбия, Румъния и Черна гора, а част от България е обявена за васално княжество. Другата част от България остава в границите на империята като автономна област Източна Румелия. През есента на 1885 г. Източна Румелия се обединява с Княжество България.

13.Шипченският манастир „Рождество Христово” се намира в покрайнините на град Шипка.
Идеята за основаването му е на руския дипломат граф Игнатиев и майката на генерал Скобелев – Олга Скобелева.

Средствата за строежа са дарени от руския народ, а жителите на град Шипка даряват парцела. Строежът му започва през 1885 г. и завършва през 1902 г. През 1902 г. е изографисан и главният храм на манастира. Манастирът е руски до 1934 г., когато съветското правителство го предоставя на България. Днес Шипченският манастир е част от парк-музей „Шипка – Бузлуджа”.
Храмът е определен за архитектурно-строителен паметник на културата в брой 33 на Държавен вестник от 1970 г.
Черквата е кръстокуполна, с квадратен наос и три апсиди. По стените на храма и в галериите отвън са поставени 34 мраморни плочи с имената на загиналите офицери и опълченци през Руско-турската война от 1877-78 г., най-ожесточените битки в която се водят в Шипченския проход, недалеч от град Шипка. До западната част на църквата има 53-метрова кула-камбанария. Общият брой на камбаните в нея е 17, като най-голямата камбана от тях тежи 1643 кг.
Шипченският манастир е действащ мъжки манастир. Храмовият му празник е на 25 декември. Манастирът не предлага настаняване. В църквата могат да се закупят информационни брошури, сувенири.

14.Kъщата на изтъкнатия български писател, художник и обществен деец Димитър Чорбаджийски – Чудомир в Казанлък е обявена за музей още на следващата година след смъртта му – през 1968.

Тя е архитектурен паметник на културата от национално значение. В сегашния си вид музейният комплекс е открит през 1979 г. и включва скромния Чудомиров дом с неговата неповторима атмосфера; художествено-документална експозиция, разположена в три зали с обща площ 300 кв. м.; модерно фондохранилище и уютна конферентна зала с мултимедийно оборудване. Музеят е общински културен институт и се грижи за опазването, проучването и популяризирането на изключително богатото творческо наследство на Чудомир. В него се съхраняват повече от 15 000 оригинални ръкописи, рисунки, скици, писма, книги и лични вещи на Чудомир и неговата съпруга – художничката Мара Чорбаджийска.

15.В парк „Тюлбето” в Казанлък се намира оригиналът на тракийска гробница от ІV-ІІІ в. пр. Хр., известна като Казанлъшката гробница.

Тя има специален режим на съхранение. До нея е направено копие в мащаб 1:1, което показва архитектурата, археологическите материали и стенописите на Казанлъшката гробница, която е един от най-значителните паметници на тракийската култура в българските земи, включен в листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1979 г.
Гробницата е откри­та случайно през 1944 г. в североизточния край на Казанлък и е забележителен паметник на тракийското изкуство от ранноелинистичната епоха.  По своя архитектурен план тя принадлежи към куполните гробници, характерни за гробната архитектура на Тракия от края на V до началото на III в. пр. н. е.  Разположена е в южната част на надгробна могила и се състои от три помещения: правоъгълно преддверие, тесен тухлен коридор (дромос) и тухлена гробна камера с кръгъл план и камбановиден купол.
В гробницата са били извършени две погребения - на мъж и на жена, чрез трупополагане, което личи от запазените кости. Според археолозите гробницата е била ограбена още в древността. В могилния насип са намерени два глинени аскоса (плосък кръгъл съд с две дръжки) и сребърна каничка. В преддверието са разкрити глинен съд - ойнохое (кана за вино) и кости на кон. В куполното помещение са намерени остродънна амфора, глинени розети със суха позлата, погребален венец, дребни части от златни накити и фрагменти от местна тракийска керамика.  Световната си известност паметникът дъл­жи на забележителните стенописи в коридора и куполното помещение - едни от най-добре запазените произведения на античната живопис от ранноелинистическата епоха. Неизвестният майстор е работил в четири основни цвята: черен, червен, жълт и бял.
Стенната декорация имитира цветово лицевата стена на богата постройка, облицована с мраморни плочи и завършваща с архитектурни детайли. Представените воини върху втория фриз на коридора възпроизвеждат среща на две неприятелски войски, като на западната стена е изобразена сцена на борба. Сцените отразяват историческо събитие, свързано с живота на погребания в гробницата знатен тракийски владетел.  В куполното помещение в центъра на главния фриз, срещу входа, са изобразени фигурите на мъж и жена, седнали край масичка, отрупана с плодове, а около тях са представени техните прислужници, носе­щи дарове. Изобразена е сцена на „погребално угощение с шествие". Знатната съпружеска двойка е увенчана с лаврови венци - белег на героизиране, широко разпространено през елинистичната епоха. Стенната декорация в горния край на купола завършва с втори малък фриз, на който са представени три колесници, теглени от по два коня.

16.Внушителен е и мемориалният комплекс „Бранителите на Стара Загора", издигнат, за да напомня за битката от 31 юли 1877 година, когато българското опълчение, под развятото Самарско знаме, получава своето бойно кръщение.
6000 гр. Стара Загора Старозагорска област, България
Всъщност високият 50-метров монумент наподобява именно развято знаме. В основите му е костницата на загиналите, гори вечен огън, а скулптурната композиция от шестима опълченци и руски офицер символизира 6-те български дружини, които за първи път влизат в бой под командването на руските офицери.
Самарското знаме е един от най-славните трикольори на Българската армия. Създадено от монахини от град Самара, то е дарено на опълченците по време на Руско-турската война. Много знаменосци загиват, но не позволяват то да попадне във вражески ръце. След войната се пази в Радомир, откъдето е последният му знаменосец Никола Корчев.

17.Музеят „Неолитни жилища” се намира в град Стара Загора и съдържа находки, които са от огромно значение за историята на човечеството. В музея са експонирани две жилища от новокаменната епоха, които се датират от VІ хил. пр. Хр. и са най-добре запазените в Европа от този период.

Двете жилища са били внезапно опожарени преди хилядолетия, което е и основната причина да са така добре съхранени. Жилищата са едностайни, с обща преградна стена и общ покрив от слама и шума, построени от дървени колове, преплетени с тънки пръти, обмазани със смес от глина и слама. При откриването им през 1968 г. са намерени разпилени керамични съдове, както и овъглени зърна от пшеница, ечемик, фий, леща и богат домакински инвентар.
Музеят „Неолитни жилища” е музей „in situ”, което означава, че е построен върху самата археологическа находка, за да предпазва откритието.
Постоянната експозиция “Праисторическото изкуство в Старозагорско” в музея показва най-добрите образци, открити при археологически проучвания в тази и в други селищни могили в района на град Стара Загора. Сред показаните предмети интерес будят тежести за прашка с вретеновидна аеродинамична форма, оръдия на труда - кремъчни ножове, костени лъжички, оръдие за обработка на земята, направено от рог на елен, сърп от рог на коза с втъкнати в процепите малки кремъчета и др.
В музея могат да се видят и много глинени съдове, някои от които с украса от графит. Украсите са предимно от геометрични фигури. Интересен експонат е музикалният инструмент тарамбука, който е датиран от V хил. пр. Хр. и вероятно е бил използван при религиозни ритуали.
Колекцията от идолни фигурки в музея дава информация за вярванията и култовете на древните хора. Повечето фигурки са зооморфни и антропоморфни – с изображения на животни и човешки образи. В музея се съхранява най-старата мраморна фигура, намерена по българските земи, която се датира от VI хил. пр. Хр. Тя изобразява женско тяло с масивна долна част, което дава информация за култ към плодородието и Богинята-майка. Някои от откритите идоли са изобразени с вдигнати нагоре ръце, което е характерна молитвена поза при култа към Слънцето.
В музея са изложени и намерените при разкопки модели на къщи от неолитната епоха с двускатен покрив и прозорци, което ни дава уникална информация за това как са изглеждали сградите на древните хора.

18.Регионалният исторически музей в Стара Загора се намира в центъра на града. В неговия фонд се пазят хиляди важни експонати.

Витрините на музея проследяват историческите епохи. Районът на Стара Загора е обитаван от най-дълбока древност. Свидетелства за това могат да се видят в първата експозиционна зала на музея. Най-ранните следи от живот са от новокаменната епоха – VI хил. пр.н.е. Специална карта показва местоположението на над 120 праисторически селищни могили, открити до момента в района около града, като пет от могилите се намират в границите на съвременния град. Изложени са сечива от рог, кост и кремък, керамични съдове с интересни форми и украси.
Римският период от историческото развитие на Старозагорския край започва през 46 г. н.е., когато районът е завладян от римляните. През 107 г., след победата си над даките, император Траян минал през този край и решил да построи тук град по римски образец, който нарича Августа Траяна. Градът е бил полуавтономен, имал е собствен градски съвет и народно събрание. От този период музеят пази впечатляващи експонати, открити при разкопки – стъкло, бронзови лампи, статуи, бижута, монети. При строежа на новата сграда на музея работниците попаднали на интересна находка – точно в основите на сградата те открили част от главната улица на римския град – “кардо максимус” – която свързвала Южната и Северната порта на града. Частта, открита под музея, се намирала само на 30 м от Южната порта в крепостната стена, обграждала Августа Траяна. Специалисти я реставрирали и консервирали и днес може да бъде видяна в приземното ниво на музея – експонирана „in situ” – там, където е намерена. Улицата е широка около 6 м, а от двете й страни има каменни тротоари, с които ширината достига 11 м. Експонираната улица е украсена както в миналото с колони, статуи и каменни релефи, а пано на стената изобразява продължението й до липсващата днес Южна порта на града.
 Другите експозиционни зали в музея проследяват историята на града и неговата съдба през късната античност, Средновековието и Възраждането до времето на големия пожар през 1877 г., който го унищожава почти изцяло.През лятото на 1877 г. при Стара Загора се води една от най-големите битки по време на Руско-турската война (1877-1878 г.). Въпреки храбостта и героизма на руските войници и българските опълченци, османските войски начело със Сюлейман паша превземат и опожаряват града. След Освобождението, на 5 октомври 1879 г. е положен първият камък за възстановяването на Стара Загора. Тази дата се превръща в празник на града, който се възражда за нов живот от пепелта.

19.Манастирът “Свето Преображение” (наричан още Скравенски манастир) се намира в местността Баткун в Лакавишкия рид на Западния Предбалкан, на 4 км северно от с. Скравена. Основан е по време на Втората българска държава, неколкократно разрушаван и възобновяван. В църквата на манастира са запазени фрагменти от стенописи, останали от стария храм и жилищна сграда.

20.Манастирът „Свети Николай” е разположен на 2,5 км североизточно от село Скравена, в местността Градището, община Ботевград.

За историята му не се знае много. Смята се, че е основан по времето на Втората българска държава (1185 – 1393 г.). Разрушаван е няколко пъти, като престава да съществува след опустошаването му при нашествието на османските турци през XV в.
В периода 1938 – 1941 г. в района са проведени археологически разкопки и са открити основите на стария манастирски храм. В средата на 40-те години на ХХ в. започва възстановяването на манастира от монахиня Людмила. Днешната черква е издигната през 1959 г. върху основите на стария храм.
Манастирът е комплекс от еднокорабна, едноабсидна черква и камбанария и жилищна сграда, разположени в близост до огромно вековно дърво.
Днес манастирът е действащ и е включен в списъка на 100-те национални туристически обекти. Храмовият празник е на 6 декември – Никулден.

21.Паметник-костница на Ботевите четници е мемориална костница в село Скравена, община Ботевград.

В нея се съхраняват черепите на десет Ботеви четници от групата на Георги Апостолов, намерили смъртта си при разгрома на четата в Рашов дол край Ритлите, на 2 юни 1876 година (21 май по стар стил).
На следващия ден цялото население на Скравена е изкарано да види шествието на башибозука, носещ забити на колове главите на четниците. Селските първенци Георги Стаменов и Петко Студенковски успяват да откупят главите и още същата вечер жените от селото ги измиват, увиват в домашно платно и погребват в двора на църквата. На 3 юни 1930 година, по предложение на поп Георги, тленните останки са извадени и изложени в специална витрина в църквата.
През 1982 година са преместени в специално изградената костница по проект на архитектката Росица Грънчарова, скулпторката Стефана Бояджиева и художника Божидар Овчаров.

22.Часовниковата кула в Ботевград се намира в центъра на града, на площад „Освобождение”.

Тя е построена през 1866 г. от местния майстор строител уста Вуно Марков. Часовниковият механизъм е направен от местния железар Генчо Наков, а камбаната - от банския майстор Лазар Димитров.
Тя е най-високата възрожденска часовникова кула в България и е символ на града. Височината й е 30 м. Интерес представляват бароковите елементи и стенописите, украсяващи вълнообразните корнизи. Долната част на кулата е каменна зидария с вратичка, през която се влиза вътре за обслужване и навиване на часовниковия механизъм. Диаметърът на кулата намалява с височината.
Кулата е обявена за архитектурно-строителен паметник на културата с национално значение с Протокол на НСОПК от 24.10.2006 г. и е включена в списъка на 100-те национални туристически обекта.

23.Мусала е най-високият връх в България и на целия Балкански полуостров с височина 2925 m, измерено от равнището на пристанище Варна.

Мусала се намира в Рила планина, недалеч от известния курорт Боровец и на около 80 км от София. През лятото се посещава от много туристи от целия свят, но най-много от планинари от България и съседните страни. На върха е изградена метеорологична станция на Националния институт по метеорология и хидрология към БАН.
Според някои мнения името му произлиза от „Мус Аллах“, или „място за молитва“, „молитвен връх“, „близо до Аллах“ и е дадено по време на турското робство. През периода 1949-1962 г. се казва Сталин, по името на съветския диктатор Йосиф Сталин.
Изграден е от палеозойски гранит, прорязан с гранитпорфирни жили. Средни годишни температури -2.9оС, ср. февруарска – -12.0оС, ср. августувска – 5.4оС, абсолютна минимална тем. -31.2оС, абсолютна максимална темп. 18.7оС. Средно 254 дни от годината Мусала е покрит със снежна покривка. Преобладават северозападни ветрове. Планинско-ливадни почви. Покрит е главно с алпийска растителност. В южната част на масива му има хубави планински пасища (“чалове”).
Забележително е разнообразието на флората, включващо някои интересни дървесни видове, и фауната; това е и добро място за наблюдение на птици. Най-лесният път за изкачване представлява права пътека от курорта Боровец, 10 км в южна посока. Има кабинков лифт, който води до местността Ястребец на височина 2 369 м. Оттам до хижа Мусала (2389 м) може да се стигне пеша за около един час, а до върха — още близо два часа. По маршрута от х.”Мусала” към върха, на около 200 м под него се намира заслон “Леденото езеро” (на вис. 2709 метра) Заслонът се намира до едноименното езеро. Там може да се пренощува с предварителна заявка.

24.Манастирът „Покров Пресвета Богородици” се намира в град Самоков. Основан е през 1772 г. от баба Фота от Самоков, която дарила на Рилския манастир собствената си къща и в нея основала девически метох.
Метохът се разраснал, като към основната сграда били добавени нови сгради, дарени от местните хора. През ХІХ в. в метоха се развивала широка просветна дейност.
Църквата била построена през 1837 - 1839 г., постепенно били изградени магерница и други сгради и метохът се превърнал в манастирски комплекс. Някои от иконите в храма са дело на Димитър Зограф (български иконописец, брат на известния иконописец Захари Зограф), а в притвора може да се види стенопис с Покровителна Богородица, за който се смята, че е сътворен от Захари Зограф (известен възрожденски художник, един от най-видните представители на Самоковската художествена школа).
Олтарът на съборната църква е с три абсиди, а архитектурата на църквата има много от типичните черти на строителните школи от Трявна и Дряново. Предполага се, че храмът е построен от тревненския майстор Димитър Сергьов.
В храма могат да бъдат видени икони на Св. Богородица с Младенеца, Иисус Христос, св. св. Кирил и Методий и други. Съществува мнението, че иконите в иконостаса на църквата са дело на Христо Димитров – баща на Захари и Димитър Зограф, считан за основоположник на Самоковската художествена школа.
Самоковският манастир е действащ девически манастир. Храмовият му празник е на 1 октомври. Повече за историята на манастира посетителите могат да научат от информационните материали, които се продават в съборния храм. Някоя от монахините също би могла да разкаже повече, като е препоръчително предварителна заявка. Беседата не се заплаща. Манастирът не предлага настаняване.

25.Осеновлашкият манастир е по-популярен като манастир „Седемте престола”. Намира се на около 41 км от град Своге и на около 83 км от София.

Манастирът е основан през ХІ в. и през вековете на своето съществуване е бил културно и просветно средище - в него са се преписвали книги, а в края на ХVІІІ в. тук е пребивавал Софроний Врачански – български духовник и народен будител.
Най-старата запазена сграда в манастира е съборната църква, за която се смята, че е строена през Х - ХІ в. През годините храмът и манастирът многократно са били разрушавани и изграждани наново. В сегашния си вид църквата съществува от 1815 г. Името на манастира идва от специфичното разделение на храма - на кръстовиден наос и шест престола (параклиса). Резбените иконостаси на църквата и параклисите се датират от ХVІІ - ХVІІІ в. и на тях се забелязват растителни орнаменти, изображения на животни и библейски разкази. Иконите с резбовани рамки са дело на местни майстори. Едно от най-интересните произведения на майсторите е дървеният полилей „Хоро”, сътворен през 1815 г. Полилеят е съставен от 15 части с оцветени дърворезбени сцени.
През ХІХ в. в манастира започва по-мащабното строителство, когато са изградени жилищните и стопанските сгради. Храмовият празник на манастира е 8 септември – Рождество на Пресвета Богородица.
Манастирът е разположен под старопланинския връх Издремец (1492 м) и е заобиколен от вековни гори. Манастирът и местността около него са обявени за природна забележителност със Заповед No.3384 от 08.12.1966 г. Обявен е също и за художествен паметник в бр. 101 на Държавен вестник от 1971 г.

26.Историческият музей в Самоков е основан през 1930 година по идея на самоковските художници Наум Хаджимладенов, Васил Захариев, Христо Йончев-Крискарец, Павел Францалийски, Слави Генев и Георги Белстойнев.

Отначало музейната сбирка се помещава в сградата на читалище „Отец Паисий“, но впоследствие се обособява в самостоятелна солидна сграда зад него. Официално институцията е утвърдена от Министерството на просвещението през 1936 година. През 1937 година е положено началото на етнографската сбирка на музея, а на следващата година е направена първата изложба под ръководството на проф. Христо Вакарелски.
Самата сграда е била проектирана от архитект Юрдан Юрданов в края на 1930-те години, първата ѝ копка е направена през 1940 година от Богдан Филов, но е завършена едва след края на Втората световна война. От 1943 г. музеят се помещава в днешната си сграда. През 1958 и 1966 година са завършени съответно експозициите посветени на Възраждането и революционните борби в региона.
Понастоящем музеят разполага с фонд от около 30 000 музейни експоната, разделени в етнографска, археологическа, художествено-иконографска, документална и фотографска колекции.
Етнографската сбирка датира най-рано и е дело на основателите на музея като непрекъснато е обновявана през годините. Чрез текстил, носии, накити и занаяти е показан бита и поминъка на старите самоковци.
В археологическата сбирка намират място главно тракийски и късноантични находки. Най-богатата находка на късноантична култова керамика се намира именно тук. Предметите са от множество ямни светилища, намерени на брега на яовир. Искър при един от отливите и датират от І в. пр. н. е. Останалите експонати са от землището на с. Поповяне и са датирани към 3-4 в. сл. н. е. Художествената сбирка съдържа икони, щампи, ръкописи, документи и множество картини. застъпени са почти всички майстори на Самоковската художествена школа.
3 500 произведения на изкуството съхранява днес Историческият музей, както и своя художествена галерия. Много показателен е фактът, че днешната сграда на музея е проектирана в края на тридесетте години, а първата копка е направена през 1940-та от Богдан Филов. Сградата е завършена след войната.
На първия етаж са изложени експонати от тракийска и късноантична керамика, открита в землището на самоковското село Поповяне (датирана към 3-4 в. сл.н.е.) и по бреговете на язовир Искър (датирана към 1 в. пр.н.е.). В две последователни зали е изложена етнографската сбирка от народни костюми от региона и градско облекло от 19 век, пафти, колани и накити, съдове, както и разнообразни дървени щампи за декорация на тъкани. Забележителни експонати са макетите на ковашки мях и чук (наречен „самоково“), чиито прототипи са били задвижвани от водите на Искър. В експозицията на първия етаж е изложена и първата печатарска преса от 1828 година на основоположника на печатарството в България, Никола Карастоянов. Сред документите в сбирката на музея е отпечатък от първото българско списание, „Любословие“, на Константин Фотинов от 1844 година, Взаимоучителната таблица на Карастоянов, печатана през 1846 година, училищен правилник от 1861 година.
На втория етаж на музея е разположена художествената и иконографската сбирка, представена от пейзажи на Христо Йончев-Крискарец, икони и портрети на Христо Димитров, Захари Зограф, Станислав Доспевски, Христо Йовевич, Иван Иконописец, Никола Образописов и други представители на Самоковската художествена школа, скици и рисунки, както и лични вещи на Образописов. Част от сбирката е дарение от колекционера Боян Радев. Изложени са и обкови на икони от сребърен филигран.
В двора на историческия музей е аранжиран малък лапидариум на открито, един от чиито експонати е тракоримски саркофаг от II–III в. Ансамбъла допълват скулптурите на Захари Зограф и Никола Карастоянов.

27.Град Клисура се намира на 110 км източно от София, в клисурата между Стара планина и Средна гора, откъдето идва и името на града.

Сградата, в която се помещава Историческият музей на Клисура, е построена през 1925-1926 г. по повод 50-годишнина от Априлското въстание срещу османската власт (1876 г.). В продължение на 30 години жителите на града събирали пари за строежа на сградата, която да запази спомените от Априлското въстание. По случай 100-годишнината от въстанието, през 1976 г. е открита нова читалищна сграда и музейната сбирка е преместена в една от нейните зали.
Днес сбирките на Историческия музей са разположени на няколко етажа в сградата. Най-ценният експонат на музея е оригиналната камбана, с която на 20 април 1876 г. е обявено Априлското въстание. Целият втори етаж на музея разказва за участието на Клисура във въстанието. Изложени са дрехи, въоръжение на въстаниците, копие на знамето на въстаниците. Част от експонатите са свързани с отзвука на Априлското въстание в Европа и с Руско-турската война от 1877-1878 г., която е освободителна за част от България. В приземието на музея е подредена малка художествена експозиция с платна на известни български художници. Картините са оригинални и са свързани с националноосвободителното движение срещу османската власт от XIX в.
Друга част от експозицията представя поминъка на клисурци - розопроизводство, скотовъдство, както и развитието на просветата в града. Специално място е отделено на изтъкнати българи, родени в Клисура, като основоположника на книгоиздаването в България Христо Данов (1828 г. – 1911 г.), политика Марко Балабанов (1837 г. – 1921 г.) и др. В обособения кът, посветен на Христо Данов, посетителите могат да видят личната му библиотека.
Част от Историческия музей са Павурджиевата и Козинаровата къща. В Павурджиевата къща, която се намира срещу сградата на музея, е възстановена домашна розоварна. Къщата е типичен представител на пловдивската симетрична къща. В нейните стаи са показани предмети, свързани с бита на клисурци от втората половина на ХІХ век. Павурджиевата къща е обявена за архитектурно-строителен паметник на културата с национално значение с брой 55 на Държавен вестник от 1978 г.
В двора на Козинаровата къща се намира кладенецът, в който Цана Козинарова се хвърля с четирите си деца, за да не попадне жива в ръцете на османците. Къщата е реставрирана през 1976-1977 г.

28.Голям Богдан, или само Богдан, е най-високия връх в Средна гора (1604 м). Връх Богдан носи името на легендарния хайдутин — Богдан войвода,и е природен резерват.

От всички страни е притиснат от гори, но на юг и на север се откриват прекрасни гледки към върховете Барикади и Вълк. В южното подножие на върха, сред буковата гора се тъмнеят огромни скали, покрити с мъх и здравец, които се наричат Детелинова пещера. От връх Богдан водят началото си реките Пясъчник, Крива река и Луда Яна.

29.Гр. Копривщица е разположен в планината Същинска Средна гора.

Намира се на 110 км от София, 24 км от Пирдоп, 22 км от Стрелча и 90 км от Пловдив. През 1952 г. е обявен за единствения град музей в страната, а от 1971 г. е архитектурен и исторически резерват, разполагащ с 388 архитектурни, исторически, художествени и етнографски паметници. През 1978 г. е признат за национален архитектурен резерват с международно значение и за селище на международен туризъм.
Много са легендите за създаването и основаването на града. Според една от тях мястото, където се намира Копривщица, било много плодородно и често там почивали кервани и стада с овчарите си. На това място се заселил старобългарски род със своите стада – така наречените „Жупа” - и така било поставено началото на Копривщица. Според друга легенда Копривщица е основана от „болярката от Рила”, която се заселила в местността с добитъка си и измолила от османския султан да я обяви за владетелка на Копривщица. Той й дал ферман, с който селото получило големи привилегии. В него султанът нарекъл Копривщица „Женска поляна” – така по-късно османците наричали Копривщица.  Според трета легенда селото е заселено от български бежанци, потомци на големи български родове, боляри, скотовъдци и животновъди, които след падането на България под османско владичество (края на XIV в.) се изселили тук. Сред тях били тримата овчари - Ламбо, Тороман и Арнаутин, които основали днешните махали Тороман махала, Ламбовска и Арнаут махала. Всички легенди обаче са единодушни по отношение на това, че Копривщица е създадена в края на Второто българско царство (края на XIV в.).
В периода от 1793 до 1810 г. Копривщица е опожарявана три пъти. След третия палеж селището е почти изцяло унищожено и тогава започва изграждането на днешна Копривщица. Новото селище постепенно нараства, местното население от търговци и занаятчии се замогва и благоустроява града.
Копривщица винаги е будила интерес със своето историческо минало, свързано с икономическия и културния възход на българския народ през епохата на Възраждането (XVIII – XIX в.).
Архитектурата на Копривщица е свързана с цялостното историческо развитие на българската възрожденска архитектура, запазена и до днес. В първите етапи на своето изграждане тя е близка по характер на архитектурата в селища като Жеравна, Трявна, Самоков, Етрополе, Тетевен и др.
През 1956 г. в Копривщица се създава Дирекция на музеите с цел запазване, съхраняване и популяризиране на културно-историческото наследство на града. Сред музеите и местните забележителности са Ослековата къща, Лютовата къща, музей „Тодор Каблешков”, музей „Димчо Дебелянов”, музей „Георги Бенковски”, музей „Любен Каравелов”. 
Ослековата къща е строена през 1856 г. за богатия копривщенски търговец Ненчо Ослеков. Интерес представлява богатата стенописна украса и битовата наредба, даващи представа за живота на богатото копривщенско семейство през XIX в. Музейната експозиция включва уникални предмети и накити, женски и мъжки носии, колекция от шити копривщенски кенета (шити дантели) и плетени чорапи.
Сградата на етнографски музей „Лютова къща”, известна още като Топаловата къща, е строена през 1854 г. за семейството на заможния копривщенски бегликчия (събирач на данък) Стефан Топалов, а впоследствие е продадена на богатия копривщенски търговец Петко Лютов. В приземния й етаж са показани автентични копривщенски плъсти (тъкани от непредена вълна). На втория етаж е представена композиция със съчетание на стенопис и дърворезба. Шадраван с розова вода оросява въздуха в горния салон. В гостната стая са изложени копривщенски кенета и женска рокля, които пресъздават традиционната битова обстановка.
Къща музей „Тодор Каблешков” е построена през 1845 г. в пловдивски стил. През 1932 г. в нея е открит първият музей в Копривщица, а от 1954 г., като роден дом на революционера Тодор Каблешков (1851 г. – 1876 г.) е превърната в самостоятелен музей, носещ името му. Музейната експозиция на първия етаж отразява автентичната битова обстановка, в която е живяло многобройното семейство на бащата на Тодор Каблешков - чорбаджи Лулчо Каблешков. Тук са работната стая на жените, кухнята, одаята и родната стая на Тодор. Последната експозиция от 2005 г., представена в Каблешковата къща, показва бита на богатите копривщенски чорбаджии. Сред музейните експонати са учебниците на Каблешков, двете негови пушки, оригиналната му шапка като началник на железопътна станция Белово и недовършеният превод на романа „Граф Монте Кристо”.
Друга интересна къща музей е родната къща на големия български поет Димчо Дебелянов (1887 г. – 1916 г.). Построена е през 1830 г. Музейната експозиция проследява краткия житейски и творчески път на поета и включва неговата люлка, личните му вещи от фронта, ръкописи, снимки и др. В двора на къщата е популярната скулптура, олицетворяваща вечно чакащата майка, приседнала на прага на копривщенската порта. Всяка година през месец август в двора на къщата -музей се провежда традиционна Дебелянова вечер, на която се събират стотици почитатели на Дебеляновото творчество, поети и музиканти.
Не подминавайте и родния дом на Гаврил Груев Хлътев (1843 г. – 1876 г.), апостолът на Априлското въстание от 1876 г., известен с псевдонима си Георги Бенковски. Къщата е построена през 1831 г. През 1966 г. е ремонтирана и превърната в музей. Сред най-интересните музейни предмети е оригиналната пушка на Бенковски, с която се сражава по време на въстанието, черешовото топче, въстаническа униформа и знамето на IV революционен окръг. Експозицията включва и богат снимков материал. Недалеч от къщата, върху скалите, се издига паметникът на революционера, изграден през 1976 г.
Друга интересна забележителност на града е и къщата музей „Любен Каравелов”, която ще намерите недалеч от река Тополница - роден дом на двамата видни копривщенци – братята Любен (1835 г. – 1879 г.) и Петко (1843 г. – 1903 г.) Каравелови - единият публицист, писател и революционер, а другият министър-председател, министър на финансите, един от първостроителите на съвременна България. Къщата е национален архитектурен паметник. Централно място заема печатарската машина и първите печатни творби на Каравелов. Интересен експонат е и диканята (селскостопански инструмент с кремъци, използван при вършитба. Експозицията показва битова обстановка и оригинални предмети, използвани от семейството, както и трите периода от живота на Любен Каравелов - пребиваването му в Русия, Сърбия и Букурещ.
На втория етаж в лятната къща са изложени лични вещи и снимков материал от живота и дейността на държавника Петко Каравелов. В двора се намира старата круша, засадена от писателя през 1854 г., обявена за защитена природна забележителност.
Интерес представлява и църквата „Свето Успение Богородично”, съградена през 1817 г. на мястото на стар храм. Забележителна е с дърворезбата по владишкия трон и амвона и с автентичните икони.
Интересен паметник на църковната архитектура в Копривщица е и храмът „Св. Николай”, строен през 1842-1843 г. Храмът впечатлява със стенописните изображения на библейски сюжети.
В града освен старите къщи и прекрасната природа, туристите могат да разгледат и над четиридесет чешми, строени през различни периоди от историята на Копривщица. Характерна украса за копривщенската чешма са розети от шестоъгълни звезди, шнурови ленти, изображения на водни животни, цветя и др. Едни от най-старите чешми са Беневската и Чалъковата.
Друга забележителност са копривщенските мостове. Много са сводестите каменни мостове, издигнати над малките рекички и дерета, които се вливат в р. Тополница. Най-популярен е „Калъчевият мост”, известен и с името „Първата пушка”. Тук през 1876 г. е прозвучал първият изстрел, който дал началото на Априлското въстание на българите, борещи се за освобождение от османско владичество.
В близост до града има и няколко защитени територии, подходящи за любителите на екологичния туризъм. Поддържаният резерват „Богдан” (обявен за такъв през 1972 г.) опазва вековна букова гора. В него се намира историческата забележителност Детелинова грамада и средногорският първенец връх Богдан (1604 м). Друга защитена територия е „Донкина гора” (обявена за защитена територия през 1979 г.) - тук може да бъде видяна двойка от редкия и световно застрашен от изчезване вид царски орел (Aquila heliacal).
Средна гора е леснодостъпна, с благоприятен климат и с изключителната си природна красота е предпочитана от многобройни туристи и любители на природата. За тях са маркирани единадесет пешеходни маршрута, които са със средна продължителност около 3-4 часа и са с различна степен на трудност. Началото на всеки маршрут започва от туристическия център „Богдан”, където може да се получи пълна информация и рекламни материали за туристическите обекти и маршрути, местата за настаняване и заведенията за хранене и развлечения в града.
 
30.Черни връх е най-високата точка на Витоша планина в България.

Надморската му височина е 2290 м, което нарежда Витоша на четвърто място по височина сред българските планини — след Рила (вр. Мусала, 2925м), Пирин (вр. Вихрен, 2914 м) и Стара планина (вр. Ботев, 2376 м). При средногодишна скорост на вятъра от 9.3 m/s, Черни връх е вторият най-ветровит връх в България, след вр. Мургаш (10.3 m/s).
На върха има метеорологична станция, построена през 1935 г. — малко след обявяването на Витоша за народен парк, първият такъв на Балканския полуостров. В станцията има малка туристическа чайна, както и пост на Планинската спасителна служба (ПСС). Най близките до върха хижи са х.Алеко (1810 м н.в, 3 км посока север-североизток, връзка до София с автобус и лифт) както и х.Кумата (1725 м н.в., 5.5 км посока северозапад). В подножието на върха започва ски-писта, отвеждаща до х.Алеко, където има обособен ски-център.
Черни връх има специално място в историята на Българското туристическо движение. Именно неговото изкачване, организирано от писателя Алеко Константинов на 27 август 1895 г. се счита за рождена дата на организирания туризъм и Българския Туристически Съюз (БТС). Всяка година на тази дата стотици туристи изкачват върха. По името на писателя и неговия псевдоним — Щастливеца — са именувани хижата и близкия до нея хотел (сега разрушен).

31.Най-голямата сефарадска (испано-еврейска) синагога в Европа се намира в София, на ъгъла на ул. „Екзарх Йосиф” и ул. „Г. Вашингтон”.

Тя е и единственият еврейски молитвен дом в София. Софийската синагога е един от най-красивите архитектурни паметници в България.
Построена е на мястото на старата синагога „Ахава и хасед” (ивр. „любов и добрина”). Строежът й е завършен през 1909 г. На освещаването й присъства царското семейство - цар Фердинанд (управлявал 1887 – 1918 г.) и царица Елеонора.
Архитектурата на Софийската синагога е забележителна. Храмът се състои от централна куполна постройка и притвор. Залата за молитви има осмоъгълна форма. В четирите ъгъла са разположени полукръгли ниши с правоъгълни помещения между тях, а над тях – молитвено помещение за жени. Основният полилей тежи два тона и е най-големият в България. Върху подиум от бял мрамор се издига олтар, ограден с красив парапет.
Залата има капацитет 1170 места. Интериорът е декориран с изделия на приложното изкуство. Фасадите са украсени с богати архитектурни елементи, пластични орнаменти и каменна резба. Подът на синагогата е покрит с венецианска мозайка.
В Софийската синагога се намират седалищата на Главния равин на България и на Главния равин на София. Централната синагога редовно провежда религиозни служби. Била е затворена единствено в периода 1943-1944 г., когато повечето евреи от София са депортирани в провинцията. По време на бомбардировките над София през 1944 г. синагогата е разрушена частично. Засегнати са балконът и няколко колони в главната зала. Унищожена е и известната юдейска библиотека на общността.
Към Софийската синагога от 1992 г. функционира и Еврейски исторически музей към Организацията на българските евреи „Шалом”. Музеят е своеобразно продължение на по-ранната експозиция „Спасяването на българските евреи 1941-1944”. Целта на музея е да издирва, изучава и съхранява предмети, снимки и документи, свързани с еврейското културно и историческо наследство в страната. В него има две постоянните експозиции – „Еврейските общности в България” и „Холокостът и спасяването на евреите в България”. Те показват еврейската религия, бит и култура, както и историята на общността от заселването й по тези земи до създаването на държавата Израел. Акцент в музея е спасяването на много български евреи по време на Втората световна война.

32.Църквата „Св. София” (Божия Премъдрост) е разположена в центъра на българската столица, в непосредствена близост до храм-паметника „Св. Ал. Невски”.

Тя е една от най-старите църкви в София и нейната история е тясно свързана с тази на града. Днес храмът се възприема като един от символите на София.
Църквата е построена през VI в. по времето на византийския император Юстиниан (управлявал 527-565 г.) върху основите на 4 по-стари християнски храма от ІV век.
Църквата „Св. София” е построена на мястото на некропола на град Сердика (старото име на София) и на други по-стари църкви от IV в. и десетки зидани гробници. При археологически проучвания са намерени фрагменти от мозайката на един от по-старите храмове. Смята се, че сградата може да побере до 5 хил. души.
В периода XI – XIV в. е била митрополитска църква и славата й била толкова голяма, че през XIV е дала името си на града.
През XVI в., по време на османското владичество храмът бил преустроен в джамия, а стенописите му унищожени. Според едно поверие през XVI в. пред нея е изгорен жив златарят Георги, който отказвал да приеме исляма. Големите земетресения от 1818 и 1858 г. съборили минарето и повредили сградата, а според едно поверие при второто земетресение в сградата били двaмата синове на ходжата, които загинали. Мюсюлманите приели това като лоша поличба и изоставили храма. Дълго време пустеел, а след Освобождението (1878 г.) бил превърнат в склад.
Сградата е реставрирана няколко пъти, а от началото на ХХ век тук се провеждат археологически проучвания. В момента видът на храма се доближава максимално до автентичния от късната античност и ранното средновековие. В близост до храма през 1873 г. е бил обесен революционерът Васил Левски (1837 – 1873 г.). Зад църквата пък се намира гробът на големия български писател Иван Вазов (1850 – 1921 г.).
Днес до храма се намира Паметникът на незнайния воин – символ на преклонение пред всички български войници, загинали за своята родина.

33.Боянската църква „Св. св. Никола и Пантелеймон” се намира в подножието на Витоша, в софийския квартал Бояна. Тя е един от малкото средновековни паметници на християнското изкуство, достигнали до наши дни.

Църквата е част от Стоте национални туристически обекта и е включена в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1979 г.
Строена е на три етапа: първи - ХІ век, втори - средата на ХІІІ век, и трети - средата на ХІХ век.
Източната част на църквата е малка, едноапсидна кръстокуполна сграда с вградени подпори, които формират вписан кръст. Първият живописен слой, покривал изцяло източната част на храма, датира от ХІІ век. През ХІІІ век с дарението на севастократор Калоян и съпругата му Десислава, управлявали Софийска (Средецка) област по това време, е пристроена втората двуетажна част на църквата, която принадлежи към типа двуетажни църкви-гробници. Ктиторският надпис говори за повторното изографисване през 1259 година. Зографите Василие и Димитър, чиито имена са разкрити при реставрационни дейности, полагат нов слой стенописи върху първия в старата част и изписват двата етажа на новата част на църквата.
Боянската църква дължи своята световна известност преди всичко на стенописите от 1259 година, които отразяват изключителните постижения на българската средновековна култура. Всяко от пресъздадените над 240 изображения се отличава с индивидуалност и висока художествена стойност. Портретите на ктиторите - севастократор Калоян и съпругата му Десислава, и на българския цар Константин Асен Тих (управлявал в периода 1257 г. до 1277 г.) и царица Ирина са едни от най-старите запазени портретни изображения на исторически лица. В притвора чрез 18 сцени, в които са включени елементи от бита на съвременниците на художниците, е илюстрирано житието на свети Никола - един от патроните на храма. Сред светците, изобразени тук, е най-старият съхранен портрет на българския национален светец Иван Рилски, живял през Х век и основал Рилския манастир. Сред изображенията на монаси и отшелници е и ликът на свети Ефрем Сирин, чиито всевиждащи очи следват постоянно посетителя.
В сувенирния магазин на църквата могат да се закупят картички, книги, CD, DVD, сувенири и материали, свързани с Боянската църква и други туристически обекти. Снимането в интериора на църквата е забранено.

34.Една от атракциите на София е Зоологическата градина.

Тя е най-старата и най-голямата зоологическа градина на Балканския полуостров. Разположена е на площ от над 360 дка. Основана е през 1888 г. от княз Фердинанд, като в началото е била разположена до бившия царски дворец. Първото животно в нея е било черен картал (Aegypius monachus). През 1892 г. в зоопарка били докарани първите два лъва.
През годините зоопаркът бързо получава популярност и се превръща в място за отдих, развлечение и знание, с прочути в цял свят специалисти и с развъждане на ценни и редки животни.
Зоологическата градина е включена в Стоте национални туристически обекта.
Зоопаркът е разделен на няколко сектора – тревопасни, примати, хищници, птици, аквариум, терариум.
Сектор „Тревопасни” обединява 20 вида животни – носорог (Rhinocerotidae), 2 хипопотама (Hippopotamus amphibius), слоницата (Elephantidae) Артайда – емблема на зоопарка, зебри (Equus), благородни елени (Cervus elaphus), елени лопатари (Dama dama), муфлони (Ovis orientalis ssp.), диви свине (Sus scrofa), огърличести пекари (Tayassuidae), бизони (Bison bison), топлолюбиви ватуси (Bos Taurus), антилопи адакс (Addax nasomaculatus), двойка двугърби камили (Camelus bactrianus), кафяви личита (Kobus leche kafuensis) - типичен представител на американската фауна, гривести козирози (Ammotrhagus lervia).
Сектор „Примати” се помещава в два павилиона – един за по-дребните и един за по-едрите видове. Тук могат да се видят 12 вида маймуни – най-голяма е групата на мантиестите павиани (Papio hamadryas). В съседната клетка са Хануманските лангури (Semnopithecus entellus). Най-голяма атракция за посетителите предлага групата на лапундерите (Macaca nemestrina). Други ценни видове са котешкият лемур дрила (Lemur catta), жълтият бабуин (Papio cynocephalus), мармозетка на Жофроа (Gallitrix jacchus, G. Geoffroyi), обикновена мармозетка (callithrix pygmaea), макак (Macaca) и други. 
В сектор „Хищници” има 3 подсектора – „Големи котки”, „Мечки” и „Малки хищници”. Представители са кафявата мечка (Ursus arctos), лъвът (Panthera leo), тигърът (Panthera tigris).
В сектор „Птици” живеят около 560 птици от 60 вида. Те могат да бъдат видени от посетителите в клетките им в сградата на фазанерията, в езерото за водоплаващи птици и в голямата волиера за хищни птици. В нея живеят и успешно се размножават двойка скални орли (Aquila chrysaetos) и белоглави лешояди (Gyps fulvus), както и египетски лешояди (Neophron percnopterus) и белоопашати мишелови (Buteo rufinus). Във фазанарията на зоопарка могат да се видят седлат, едуардов, жълтозлатен, сребърен фазан (Phasianus), декоративни кокошки (Gallus gallus), пауни (Pavo cristatus), фламинго (Phoenicopterus ruber roseus) и други красиви птици. Там живеят и нощни грабливи птици като бухали (Bubo bubo), забулени сови (Tyto alba), улулици (Strix) и горски ушати сови (Asio otus). Най-екзотични, пъстри и шумни обитатели на фазанерията са папагалите (Psittacidae). Някои от тях са и редки и застрашени видове като синьо-жълтата ара (Ara ararauna). Освен нея тук живеят папагалите жако (Psittacus erithacus erithacus), патагонските конури (Cyanoliseus patagonus), александри (Psittacula), какадута (Cacatua), корели (Nymphicus hollandicus) и розели (Platycercus).
В отделна клетка живеят и двойка от най-големите птици на планетата – щраусите (Struthio camelus).
От водоплаващите птици могат да бъдат видени розов пеликан (Pelecanus onocrotalus), египетски гъски (Alopochen aegyptiacus), мандаринки (Aix galericulata), каролинки (Aix sponsa), лебедоподобни гъски (Anser Cygnoides), пекинска патица, качулата патица, изумрудени патици и др.
Терариумът в зоопарка в София приютява влечуги, земноводни и гризачи. В него има 12 вида змии, 3 вида жаби, 3 вида варани и гущери. Атрактивен е редкият вид синьоезичен гущер. Интересни за колекционерите са кралските змии. Само един вид змия е отровна – това е западната синеноса африканска змия.
Аквариумът е един от най-атрактивните сектори. В него могат да бъдат видени над 80 вида риби. Интерес представляват тропическите видове риби от Азия, Африка, Южна Америка. Тук може да бъде видяна уникалната двойнодишаща риба, която е рядък вид. За най-малките най-интересна е рибата „клоун“ (Amphiprion ocellaris) в морския аквариум, който е рифов, с живи корали.
За улеснение на туристите са поставени обозначителни табели с информация за представените видове.
Зоологическата градина в София се занимава и с природозащитна дейност, като участва активно в национални и международни програми за размножаване на редки и застрашени видове.

35.Националният археологически музей се намира в центъра на град София срещу Президентството.

Mузеят се помещава в Буюк джамия (Голямата джамия) - най-старата запазена сграда в София от епохата на османското владичество, датираща от края на XV век. Музеят отваря врати за посетители на 18 май 1905 г. Сградата е разширявана няколко пъти, за да успее да събере всички находки и паметници на културата. Музеят е силно засегнат по време на бомбардировките над София през 1944 г., но след това е възстановен.
Сградата на джамията е обявена за народна старина в брой 69 на Държавен вестник от 1927 г.
Експозициите на музея са разположени на два етажа. В централната зала на Археологическия музей, която обхваща и двата му етажа, са представени находки откъснобронзовата епоха до късното средновековие. Голяма част от експонатите са свързани с разцвета на Тракия - V - ІІІ в. пр. Хр. и Одриското царство. Изложени са също находки от могилните некрополи на траките. От двете страни на входа на централната зала посетителите могат да видят надгробни паметници, статуи на божества, керамика и други предмети, които са открити по крайбрежието на Черно и Егейско море. Изложени са и много находки, открити в некропола на Аполония Понтийска (днешен Созопол) и Одесос (Варна). Тук се пазят и много добре запазени римски каменни паметници - портретни статуи, произведения на гръцки скулптори.
В зала „Праистория” в хронологичен вид са изложени находки от палеолита до среднобронзовата епоха. Сред най-интересните експонати са тези от селищните могилиКараново и Езеро. Сред експонатите има сечива, фигури от глина и кост, керамични модели на жилища и пещи. Улеснение за посетителите представляват обяснителните текстове към всяка витрина.
Най-впечатляващо за посетителите е копието в реални размери на Мадарски конник, което е поставено точно срещу главния вход.  Мадарски конник е уникален скален релеф, сътворен от неизвестен майстор през ранното средновековие на 23 м височина върху отвесна скала. Оригиналът се намира на 16 км източно от град Шумен и заради своята уникалност е включен в списъка на световното културно и природно наследство наЮНЕСКО.
На втория етаж на музея, където е зала „Средновековие”, се намира една от най-богатите колекции от българска средновековна живопис.
В зала „Трезор“ на втория етаж се съхраняват най-ценните експонати на музея -Вълчитрънското съкровище, датирано от XIV – XII в. пр. Хр., и съкровището от Луковит, датирано от IV в. пр. Хр. Тук се пазят още находките от могилата Светица край Казанлъкс прочутата погребална маска, както и главата от бронзова статуя от могилата Голямата Косматка край град Шипка.

36.Решението за създаването на музея е взето от БСФС на 01.09.1959 г, а първата му експозиция е открита на 30.03.1962 г. и се помещава в Спортната палата.

Като в последствие и по настоящем се намира на територията на Националния стадион Васил Левски в гр. София.
В музея могат да се видят множество експонати и материали, свързани с националната история на физическото възпитание и спортовете.Фондовете на музея са придобити чрез дарения от известни български спортисти, състезатели и спортни деятели.
Някои от по-интересните експонати дарени от спотртисти или техни близки са:
- копие на първия български велосипед
- лични вещи и награди на големите борци Дан Колов и Никола Петров
- програми, медали и отличия от период, когато българският волейбол постига първите си международни успехи на международната спортна сцена дарени от големият волейболист Тодор Симов
- спортната фланелка на Христо Стоичков
- множество медали спечелени на световни първенства и олимпиади и дарени на музея от техните притежатели прославили нашата държава

37.Националният природонаучен музей е основан през 1889 г. Той е най-старият музей в България и се нарежда сред природонаучните музеи с най-богата експозиция на Балканския полуостров.

Първоначално тук се е съхранявала личната колекция от пеперуди, птици и бозайници на княз Фердинанд (български монарх, по-късно провъзгласен за цар; управлявал в периода 1887 г. – 1918 г.). По-късно - през 1907 г., е открита първата експозиция на музея, направена от първия му уредник - немския орнитолог Паул Леверкюн (живял и работил в България в периода 1892 г.-1905 г.).
В сегашната си сграда музеят се намира от 1936 г. При бомбардировките по време на Втората световна война сградата е пострадала, но експонатите са спасени, а от 1948 г. музеят отново посреща посетители.
Днес експозициите са разположени в 16 зали на четирите етажа на музея. Сред най-ценните експонати са каролински папагал (Conuropsis Carolinensis), изчезнал в началото на ХХ век, лунни камъни и др.
От двете страни на централното фоайе е разположена експозицията, посветена на минералите. Вдясно са изложени повече от 1300 образци, сред които самородни елементи като платиновите метали, златото, среброто, новооткрити минерални видове в България и др. В другата зала, посветена на минералогията, е представен процесът на образуване на минералите. Между двете зали се намира залата за временни експозиции на музея, в която гостуват изложби и сбирки на български и чуждестранни музеи.
В пет зали на втория етаж са изложени препарирани птици, земноводни, риби, фосили и др. Тук посетителите могат да видят почти всички представители на съвременните видове птици както в България, така и по света. Сред интересните експонати са очилат пингвин (Spheniscus demersus), малък корморан (Phalacrocorax pygmeus), черен лешояд (Aegypius monachus), райски жерав (Anthropoides paradisea) и др. Сред редките видове от Австралия, Северна и Южна Америка, Азия, Африка са малко петнисто киви (Apteryx owenii), сиамски фазан (Lophura diardi), малък жълтокачулат какаду (Cacatua sulphurea) и др.
Голяма част от българските и чуждестранни земноводни са изложени в стъкленици. В зала „Риби” могат да бъдат разгледани видовете риби, обитаващи българските сладководни басейни. Отделна витрина в залата е посветена на рибите, характерни за Черно море. Изложени са и риби от Средиземно и Червено море. Сред редките видове са кълбовидните риби (Tetraodon inervis и Diodon hystrix), сляпата пещерна риба (Astyanax jordani), електрическият сом (Malapterurus electricus) и много други.
На втория етаж се намира и експозиция „Палеонтология”, където посетителите могат да видят най-големия амонит, намиран в България. Той е открит през 1932 г. в Шуменското плато и се счита, че възрастта му е 84 млн. години, а диаметърът му е 1,44 м.
Целият трети етаж на музея е посветен на бозайниците. Интересна за посетителите е двуметровата мечка от Рила, стояща на задните си лапи. Тя е спечелила златен медал за най-голяма европейска мечка на Международната ловна изложба в Берлин през 1937 г., а медалът стои на гърдите й. Изложени са още кафява мечка, тигър в естествената му среда, гепард, антилопи и други животни.
На последния четвърти етаж на музея се намира експозицията, посветена на насекомите. Те са подредени на систематичен принцип в 20 витрини. Особено интересни за посетителите са витрините с пеперуди и бръмбари. В други две зали на последния етаж са представени видове лечебни растения в България и колекция от рапани и други морски обитатели.

38.Националният музей „Земята и хората” се намира в централната част на гр. София.

Музеят е открит през 1987 г. На площ от 5500 кв. м посетителите могат да разгледат колекции от минерали, събрани от 109 държави по света. Музеят съхранява 1523 минерални вида от познатите над 4200 в света. Малко са музеите в Европа, които имат толкова богато минерално разнообразие.
Националният музей „Земята и хората” съхранява над 27 000 експоната, разположени в седем постоянни експозиции. На първия етаж посетителите могат да разгледат експозицията „Гигантски кристали”, където могат да се видят експонати с големината на човешки ръст. Такива кристали се срещат много рядко в природата. В експозицията има представители на кварца, апатита, флуорита и др. В съседство се намира експозицията „Минералите на Земята”. Тук може да се види разнообразието от минерали по света, изложени са и някои много редки видове.
Почти в дъното на първия етаж е разположена колекцията на ПетърТрантеев (1924 г. – 1979 г.) - основоположника на организираното пещерно движение в България. Експонатите са събирани близо 45 години, а сред най-интересните образци са пещерните бисери.
Повече за минералите на България посетителите могат да научат от експозициите на втория етаж на музея. От минералните видове, срещащи се в България, са представени 291 образци. Подредени на регионален принцип, интересни са експонатите от Витоша ( двустранни дравитови кристали, титанит, апатит, брукит и анатаз, колекция от обработени декоративни камъни), от Кремиковци (различни морфоложки типове на барита), Маджарово (орфеит, самородна мед, малахит, какоксен) и др. И на втория етаж има експозиция с минерални ресурси, но от България - представени са множество видове полезни изкопаеми.
Сред най-интересните експозиции за посетителите е тази със скъпоценните камъни. В националния музей могат да се видят почти всички видове скъпоценни камъни в естествен и в обработен вид. Показани са и видове редки камъни.
Част от пространството на музея „Земята и хората” е отделено и за временни експозиции и изложби. На входа на музея има магазин, от който посетителите могат да закупят различни по вид и големина минерали. Продават се и информационни материали за музея.

39.Етнографският институт с музей при Българската академия на науките се намира в бившия Княжески дворец в София.

Музеят е част от т.нар Народен музей, създаден през 1892 г., а през 1906 г. се отделя като самостоятелна институция под името Народен етнографски музей. През 1954 г. Етнографският музей заедно с Националната художествена галерия са преместени в сградата на бившия дворец.
Сградата на Княжеския дворец е обявена за паметник на културата в брой 40 на Държавен вестник от 1978 г.
Музеят има изключително богата колекция, разпределена в няколко теми. В Етнографския музей се съхранява една от най-богатите колекции пастирска дърворезба - около 4000 експоната от бита на българина, характерни за периода от началото на ХІХ - средата на ХХ век. Сред експонатите има лъжици, хурки, геги, свещници и др. В колекция „Дърворезба” посетителите на музея могат да видят и музикални инструменти - кавали, гъдулки, гайди и др. В част от експозиционната площ са изложени оръдията на труда, служещи на жената в семейството - чекръци, хурки, представено е и обзавеждането на дома - долапи, столове.
Изключително интересна е колекцията от църковна дърворезба на Тревненската, Самоковската и Дебърската школа.
Уредниците в музея могат да разкажат интересни факти, свързани с обичаите и вярванията на българите, които се отразяват в празниците и делниците им. Една от най-интересните колекции е тази, посветена на шевиците. Смята се, че шевицата е една от най-отличителните черти на българското народно творчество. Дори известният изследовател Феликс Каниц е казвал, че световноизвестните художници трябва да се учат от изкуството на българската шевица. В музея се съхранява и най-богатата колекция от традиционно българско облекло в страната.
Други интересните колекции в Етнографския музей са тези от писани яйца, обредни хлябове, килими, богати са сбирките от мартеници, сватбени знамена и амулети.
На входа на музея се продават информационни материали и специализирана литература.

40.Националната художествена галерия е най-големият и представителен музей за българско изобразително изкуство в страната.

Намира се в София и се помещава в сградата на бившия царски дворец (обявен за паметник на културата през 1978 г.) заедно с Националния етнографски музей.
Началото на колекцията е положено в 1892 година, когато се създава художественият отдел на Народния археологически музей. През 1948 г. с решение на Министерския съвет Националната художествена галерия се обособява като самостоятелна институция. 
Експозицията за православно изкуство е разположена в криптата на храм-паметника “Св. Александър Невски” в София. Колекцията от произведения обхваща голям период - от приемането на християнството за официална религия в Римската империя през ІV век до Българското възраждане (ХVІІІ - ХІХ в.) и е представена предимно от икони.
Колекциите от ново и съвременно българско изкуство на музея – от Освобождението на България от османско владичество (1878 г.) до 90-те години на ХХ век, съдържат над 30 000 произведения и са обособени в три основни експозиции - кавалетна живопис, графика и скулптура.
Експозицията живопис е разположена на втория етаж на галерията. Една от залите е посветена на творчеството на тримата големи майстори на класическата живопис от 30-те години на ХХ век – Дечко Узунов (1899-1986), Илия Петров (1903-1975) и Ненко Балкански (1907-1977).
„Българските импресионисти” са представени от Никола Петров (1881-1916), Йордан Кювлиев (1877-1910), Цено Тодоров (1877-1953), Борис Митов (1891-1963) и др. Тук се съхраняват платна и на портретистите Елена Карамихайлова (1875-1961) и Никола Маринов (1879-1948).
Тук са и шедьоврите на най-големите български майстори – Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев, Сирак Скитник, Николай Райнов и много други.
Не на последно място са и произведенията на чужди автори, творили в България - чехите Иван Мърквичка (1856-1938) и Ярослав Вешин (1860-1915) и др.
Най-добрите постижения на българските пластици от ХХ век са в музейната колекция, изложена на третия етаж.
Залите на галерията периодично годишно посрещат около десет експозиции, посветени на големи български художници и основни проблеми на новото и съвременното изкуство.
В залите на галерията се организират и други публични и частни мероприятия: концерти, семинари, коктейли.
Националната художествена галерия притежава библиотека с над 6500 издания, тематично свързани с историята на изкуството, творчеството на различни художници и с художествения живот в България, които служат предимно за експозиционната и научноизследователската работа на сътрудниците й, но могат да бъдат използвани и от външни специалисти.
Към галерията функционират филиали като къщите музеи на скулптора Иван Лазаров и художниците Никола Танев и Вера Недкова и криптата при храм-паметника „Св. Александър Невски”.

41.Националният дворец на културата е разположен в центъра на град София. Той представлява многофункционален комплекс, синтез на модерна архитектура и пластични изкуства.

Открит е през 1981 г. Великолепните пространства са одухотворени от над сто произведения на монументалната живопис, скулптурата, дърворезбата, гоблена, металопластиката и други жанрове.
НДК разполага с 15 многофункционални зали, 55 помещения за срещи с общ капацитет над 8000 места и с над 15 000 кв. м изложбена площ. Сред тях зала 1 е най-голямата и представителна зала на комплекса. Има площ от 11 000 кв. м и е оборудвана със стационарни кресла. Общият й капацитет е 3692 места.
Залите на НДК са посрещали множество знаменити артисти - Херберт фон Караян, Клаудио Абадо, Алексис Вайсенберг, Хосе Карерас, Андреа Бочели, Николай Гяуров, Рикардо Мути, Монсерат Кабайе, Катя Ричарели, Мирела Френи, Веселина Кацарова, Дарина Такова, Анна Томова-Синтова, Гена Димитрова, Емил Чакъров, Емил Табаков, Юрий Башмет, Найджъл Кенеди, Емир Кустурица и др.
В НДК се провежда Новогодишен музикален фестивал, създаден от маестро Емил Чакъров през 1986 година. По време на фестивала на голямата сцена могат да бъдат чути великолепни български гласове като Веселина Кацарова, Калуди Калудов, Красимира Стоянова, Цветелина Василева и др.
Един от големите културни проекти на НДК е Салонът на изкуствата. През 2011 г. той отбелязва по специален начин 25-ата годишнина на Двореца. За единадесети пореден път в залите и фоайетата на Националния дворец на културата фестивалът на музите привлича многобройните си фенове. Специалната изненада са Андреа Бочели, Дарина Такова, Стефано Секко и Франко Васало.
В многобройните зали на Двореца всеки може да се докосне до различните жанрове в изкуството.
Тук през цялата година се провеждат и редица изложения. Най-популярни сред тях са „Произведено в България” (ноември), Панаир на книгата (декември), а до тази година и „Ваканция и СПА ЕКСПО” (февруари).

42.Националният църковен историко-археологически музей се намира в сградата на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” на площад „Света Неделя” в центъра на София.

Забележителната сграда е дело на български и чуждестранни архитекти и художници и е построена през 1923 г. Тогава отваря врати и музеят. По време на бомбардировките през Втората световна война сградата сериозно е пострадала, но по-късно е възстановена.
Музеят съхранява над 10 000 експоната - икони, дърворезби, исторически документи, църковна утвар, старопечатни книги и др. Посетителите могат да видят икони, изработени от майстори от Тревненската, Самоковската, Дебърската и Банската школа. Изложени са уникални по своя вид автографи - ръкописи на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, екзарх Антим І, екзарх Йосиф І и други. Заради изключителната си ценност често експозиции на музея гостуват по покана на различни музеи в целия свят - Париж, Женева, Санкт Петербург, Москва, Прага, Братислава и др.
Сградата на Богословския факултет е обявена за архитектурностроителен и художествен паметник на културата с национално значение в брой 25 на Държавен вестник от 1998 г.

43.Катедралният храм „Св. Ал. Невски” е считан за символ на българската столица. Намира се в центъра на София, на едноименния площад, а отблясъкът на златните му кубета привлича погледа от километри разстояние.

Храмът е построен в чест на руския император Александър II, наричан още „Цар Освободител”, чиято армия през 1878 г. освобождава България от петвековното османско владичество. Св. Александър Невски, чието име носи катедралата, е руски княз (1220-1263) - велик пълководец и дипломат. Той е светец-покровител на руския император Александър II и е символ на руската бойна слава.
Храмът е изграден по предложение на българския политик и общественик Петко Каравелов (1843 г. – 1903 г.). Първоначално е било решено той да бъде издигнат в Търново, но българският княз Батенберг (управлявал 1879 – 1886 г.) настоява да е в София. Една част от средствата за построяването на храма се отпускат от държавния бюджет, друга от дарения на видни граждани, включително и от княз Батенберг, който дарява сумата от 6000 златни лева.
На 19.02.1882 г. се полага основният камък, но строежът започва по-късно - през 1904 г. Храмът е завършен едва през 1912 г., а е осветен чак през 1924 г.
По стар обичай в основите му е вградена метална кутия с имената на членовете на правителството и причините за построяването на храма. При проектирането се търси помощ от Русия. Изпратени са 5 готови проекта от Санкт Петербург. Княз Батенберг се спира на проекта на архитект Богомолов, но проектът е отхвърлен по-късно поради различни причини. Междувременно Богомолов умира и новото проектиране е възложено на видния професор от Художествената академия в Санкт Петербург Александър Померанцев.
Сградата се простира върху площ от 3170 кв. м и побира 5000 души. Цялата е облицована с бял врачански камък, а входните врати са изработени от славонски дъб. Куполите на храма са позлатени. Камбанарията се издига на 53 м височина и има 12 камбани, като най-голямата тежи 12 тона, а най-малката – 10 кг. Звънът им се чува в радиус от 15 км.
Интериорът на храма е уникален - впечатлява с великолепната си мраморна украса, със стенописите и 82 икони, дело на български, руски и чешки художници. Най-голям интерес предизвикват мраморният иконостас, царският и патриаршеският трон и амвонът. Друга ценност е мозаечното пано с цар Фердинад (управлявал 1887 – 1918 г.) и царица Елеонора.
От 1946 г. храмът има два празника: 12 септември – пренасяне мощите на св. Ал. Невски от Владимир в Санкт Петербург, и 23 ноември – денят на Успението на св. Александър Невски.
В подземието на храма се намира Криптата – с иконна сбирка, където могат да се видят шедьоври на иконописното изкуство.
Като паметник храмът е без енория и освен ежедневното, неделно и празнично-обществено богослужение, тук не се правят кръщенета, сватби и погребения с някои изключения – сватбата на цар Борис ІІІ (управлявал 1918 – 1943 г.) през 1930 г. с принцеса Джованна Савойска, опелото му през 1943 г., както и опелата на патриарх Кирил през 1971 г. и на големия оперен певец Борис Христов през1993 г.
Днес „Св. Александър Невски” е втората по големина православна катедрала на Балканите.

44.Националният исторически музей e eдин от най-големите и богати исторически музеи на Балканския полуостров.

В него се съхраняват над 700 000 паметници на културата, представящи историята на днешните български земи отпреди 8000 години до наши дни. В залите на музея са изложени едва 10% от всички тези ценности и паметници.
Националният исторически музей е създаден през 1973 г., като първата му експозиция е открита в сградата на Съдебната палата в София през 1984 г. в чест на 1300-годишнината от създаването на българската държава. От 2000 г. музеят се помещава в бившия дом № 1 на правителствената резиденция в квартал Бояна в София.
Основната експозиция на музея е разположена в пет зали: Праистория, Древна Тракия, Средновековие – Първо (VII-ХІ век) и Второ българско царство (ХІІ – XIV век), Българските земи през XV–XIX в. и Трета българска държава (1878 – до наши дни).
В колекцията, посветена на праисторията (VII – II хил. пр.Хр.), са представени различни костни и кремъчни сечива, идолни фигурки, украшения и керамика.
В друга зала са представени уникалните съкровища от времето на траките. Музеят съхранява и прочутите в цял свят Панагюрско, Рогозенско, Летнишко съкровище, а също и откритото край село Дуванлии съкровище. Тук могат да се видят и многобройните гробни дарове и украшения, разкрити при проучването на могили в цялата страна.
Средновековната история на България е представена в специална зала. Колекцията включва предмети от епохата на Първото (VII-XI в.) и Второто (XII – XIV век) българско царство – накити, монети, декоративна керамика, икони, мощехранителници и др. В друга зала е разказана историята на българските земи през периода на османското владичество (1396 - 1878). Този период от историята на България е разделен на две части - Късно средновековие (ХV - ХVІІ в.) и Българско възраждане (ХVІІІ - ХІХ в.). С различни предмети е представена борбата за църковна и национална независимост, дейността на революционните организации, избухването на Априлското въстание от 1876 г. и освобождението на България през 1878 г.
Повече за историята на страната след Освобождението до 1946 г. посетителите могат да научат в следващата зала. С над 600 експоната е показано развитието на новата българска държава. Специално място е отделено на българските монарси - могат да се видят вещи, принадлежали на царското семейство, множество материални свидетелства от възобновяването на българската държавност (1878 - 1946 г.).
В отделна зала са изложени старинни монети - сред ценните експонати са монети от времето на цар Иван Асен ІІ (1218 – 1241 г.) и цар Иван Александър (1331 – 1371 г.), византийски монети и др.
В етнографската сбирка на музея е направена възстановка на възрожденско училище.
В двора на музея има богата колекция от каменни колони, паметници от различни периоди - гръцки, римски, византийски.

45.Буйновско ждрело е пролом на река Буйновска намиращ се край село Буйново, община Борино.

Дължината на пролома е около 10 km. Това е един впечатляващ с красотата си природен кът в Родопите и привлича посещението на много туристи. Ждрелото се извисява величествено над Буйновска река близо до село Тешел. Реката прорязва варовитите скали, а отвесните скали са в непосредствена близост една до друга. Мястото, където скалите почти се допират е наречено от местното население „Вълчия скок“. Жителите на съседното село Ягодина разказват, че на това място зимно време прескачат изгладнелите вълчи глутници, за да нападнат кошарите им. Буйновското ждрело е известно и с голямото разнообразие на растителни и животински видове, голяма част от които са защитени. Ждрелото е обявено за природна забележителност през 1971 г.

46.Ягодинската пещера се намира в Буйновското ждрело, близо до родопското село Ягодина. Тя е една от най-известните и посещавани пещери в България.

Със своите 8501 м дължина на галериите тя се нарежда на четвърто място сред най-дългите пещери у нас и на първо място в Родопите. Температурата е между 6 и 8 ° С целогодишно, а влажността над 90 % (като в повечето пещери).
Ягодинската пещера представлява сложна система на няколко етажа, образувана в мрамори. Благоустроен е най-долният етаж, но освен него има още два взаимносвързани етажа на пещерата. Туристическият маршрут преминава през два изкуствени отвора – вход и изход. Естественият вход на пещерата се намира на километър надолу по течението на Буйновската река. В него са намерени останки от жилище от епохата на енеолита (каменно-медна) - керамични съдове, оръдия на труда, керамична пещ и др. Проучвания показват, че на това място са живели майстори грънчари, които добивали глината от вътрешността на пещерата. След разкопки и реставрация този вход е превърнат в музейна експозиция.
Залата, с която започва туристическата обиколка, е Новогодишната зала. В нея пещерняците от района и техни гости от други места посрещат Нова година, а за повдигане на настроението се донася истинска коледна елха. Следва Ритуалната зала, която влюбени двойки с приключенски дух избират за своя сватбен ден. Оборудвана е с олтар, а красивите образувания по стените придават тържествен вид.
Дългият над километър маршрут дава възможност да се видят красиви представители на почти всички видове пещерни образувания, но най-впечатляващи са многобройните пещерни бисери. Те се образуват като истинските перли от песъчинка, попаднала във вода, която в течение на много години се обгръща в калцит, за да придобие кръглата си форма.
Освен стандартния туристически маршрут, водачите от Туристическото дружество „Родопея” предлагат разходка и сред дивите, неблагоустроени части на Ягодинската пещера. Те са достъпни само със специална екипировка и дават възможност да бъдат разгледани нови красиви места, които остават скрити за повечето хора. Маршрутите из неосветените части на Ягодинската пещера са екстремно преживяване, което изисква спортна форма, но си заслужава заради прекрасните гледки.

47.Дяволското гърло се намира в Западните Родопи, на 1,8 км северно от село Триград и на 17 км южно от град Девин.

Това е една от малкото пещери, която не блести с изящни образувания. Това, което привлича и омагьосва хората, е възможността да се докоснат до истинска стихия, до частица от тайнствения и страшен подземен свят. Входът на пещерата, наподобяващ дяволска глава, в гърлото на която се излива огромен ревящ водопад, от дълбока древност подхранва човешкото въображение и поражда множество легенди.
Най-популярното предание е, че именно през Дяволското гърло се спуснал Орфей в подземното царство на Хадес, за да търси любимата си Евридика.
Пещерата е пропастна и неразклонена. Водите на Триградската река се изливат в „гърлото” от височина 42 метра, като формират най-високия подземен водопад на Балканския полуостров. Заради оглушителния грохот, който се създава, залата с водопада е наречена Бучащата зала. Тя е огромна - втората по големина пещерна зала в България. На около 400 м от входа водите на реката се губят в сифон. Дължината на сифона е повече от 150 м, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през друга пещера. 
Интересен факт е, че нищо, пуснато във водите на Дяволското гърло, не излиза от изхода на пещерата. Правени са множество експерименти с дървесни трупи и различни други предмети, които потъват безследно в подземната река и още повече разпалват любопитството и въображението. Опит с оцветители показва, че минава повече от час и половина, преди водата да измине краткото разстояние от единия до другия отвор, което поражда нови загадки за мащабите на системата от подземни реки.
Туристическият маршрут започва от изкуствена галерия, която отвежда до основата на водното течение и Бучащата зала. Следват 301 стъпала покрай спиращия дъха ревящ водопад. Гледката на кипящата вода, оглушителният рев на водопада и огромното пространство на залата са наистина впечатляващи. Целият маршрут е обезопасен с предпазни парапети. Атрактивни са трите релефа, изсечени в скалите на пещерата. Първият от тях представлява дяволска глава, разположена близо до входа за посетители, малко преди слизането в Бучащата зала. Вторият е фигура на мъж в цял ръст, в античен стил, изсечена в камъка в Бучащата зала. На път към изхода може да се види малко изворче с издълбан миниатюрен олтар с фигура на Богодорица.
Подходящ период за посещение е късната пролет и лятото, когато входът на пещерата е обгърнат със свежа зеленина, а Родопа планина е най-гостоприемна. Местният пещерен клуб организира спускания с лодка в пещерата от началото на месец май до края на октомври. Клубът осигурява екипировка – лодки, спасителна жилетка и обезопасителни колани. Спускането става по трима души в лодка с инструктор.

48.Триградското ждрело представлява величествен 7-километров пролом, който в течение на милиони години река Триградска е издълбала в мраморните скали северно от родопското село Триград.

Ждрелото е обявено за защитена местност със Заповед No.4021 от 06.12.1963.
На места разстоянието между двата склона е 300 м, но в същинската част на ждрелото, която е дълга 2-3 км, те са само на 100 м един от друг. От западната страна височината на отвесните скали е 180 м, а от източната достигат до 300-350 м. Тези огромни размери го поставят на трето място по големина в България. До реката, на места изсечен в скалите, минава пътят за Триград – характерният планински еднолентов път с насрещно движение. Преминаването по него изисква много внимание и толерантност, защото две коли не могат да се движат едновременно, а се изчакват по многобройните завои. Криволичещото покрай реката шосе и надвисналите от две страни високи скали създават впечатлението, че Триград е едно отдалечено и недостъпно място, а скалите са като крепостни стени, които пазят тайните на планината. Гледката на огромните отвесни склонове, които в горната си част са съвсем близо един до друг, и едва прокрадващата се слънчева светлина действа респектиращо, а красивата родопска природа допълва картината.
Река Триградска изчезва под земята във входа на пещерата Дяволското гърло, за да се появи 530 м по-надолу от друга пещера. Дяволското гърло е достъпна за туристи и е една от най-впечатляващите благоустроени пещери заради огромния водопад, който образуват водите на реката – 42 м висок. В района има още много пещери, повечето от които са много малки (само 12 са с дължина над 100 м). Много интересна и също достъпна за туристи е Харамийската пещера, която се намира в скален венец срещу Дяволското гърло. В нея са открити останки от жилища от неолита, а днес са изработени макети на хората, живели там. Достъпът до нея обаче е възможен само със специална екипировка и водач. Недалеч се намира и красивата Ягодинска пещера.
Пътят през ждрелото води до живописното родопско село Триград. То е изключително гостоприемно за туристи и предлага много възможности за настаняване и практикуване на допълнителни туристически дейности. Около селото има няколко туристически маршрута, които позволяват да се разгледа красивата природа на района.

49.Село Широка лъка се намира в Родопите, на 23 км северозападно от Смолян и на 16 км от Пампорово.

Селото е получило името си от старобългарската дума „лъка” – извивка, кривина, лъкатушене.
Широка лъка е основано като селище през XVII в., а днес е една от най-посещаваните туристически дестинации. Селото е запазило своята възрожденска архитектура, музикална култура, красива природа и богата история.
Широка лъка е известна със своите красиви, автентични родопски къщи, разположени амфитеатрално от двете страни на реката. Местните майстори строители били прочути в цялата страна. Старите къщи са в типичния за Родопите архитектурен стил – двуетажни, с еркери и вътрешно дървено стълбище. Повечето стаи са широки, с дървени миндери до стените, прозорците са малки. Най-известни са Сгуровската, Учиковската, Григоровската къща.
Селото е прочуто и със съхранения си фолклор. Тук са се родили едни от най-известните певци и гайдари на родопския фолклор. През 1972 г. в селото е създадено Национално училище за фолклорни изкуства.
Всяка първа неделя от месец март в Широка лъка се провежда ежегоден Кукерски фестивал, наречен „Песпонеделник“. В този ден всеки гост на селото става свидетел на странна гледка – големи чудовища-кукери, въоръжени с дървени саби, боядисани в червено, танцуват из улиците, за да изгонят всяко зло от къщите и от душите на хората. Кукерите са накичени с чесън, боб, чушки. На кръста им е завързан колан, на който са закачени различни по големина родопски чанове. В този ден се пеят много родопски песни, а хората празнуват. Освен местните кукери на фестивала гостуват и много кукерски състави от страната и чужбина.
Едно от емблематичните места за посещения са Етнографският музей „Згуровски конак”, подреден като богата родопска къща от края на XIX век, и църквата „Успение Богородично“, построена през 1834 г. за 38 денонощия от цялото население на Широка лъка.
Други интересни забележителности, които могат да бъдат разгледани тук, са родната къща на Екзарх Стефан І (висш български православен духовник), паметникът на Екзарх Стефан І в центъра на селото, паметникът на Капитан Петко войвода (български революционер, борил се срещу османската власт) и къщата, която е била негов щаб. Широка лъка е идеално място за селски и екологичен туризъм. Природата, архитектурата, чистият въздух, вековните борове привличат много туристи. В селото има уютни хотелчета и частни квартири, където може да се отседне.
В района на Широка лъка могат да се видят още природните скални феномени – „Момата” и „Главата”, както и параклисите „Св. Теодор Стратилат”, „Св. св. Кирил и Методий” и „Св. Атанас”.
В центъра на селото се намира читалище „Екзарх Стефан”. В сградата му се намира и информационният център, където всеки гост на селото може да получи информация за забележителностите, за хотелите и къщите за гости, както и да си закупи сувенири от Широка лъка.

50.Златоград е малък град в Родопите, разположен само на 2 километра от границата с Гърция и на 60 км югоизточно от град Смолян.

В сърцето на града се намира етнографският ареален комплекс „Златоград” – един музей на открито, който в същото време е част от ежедневния живот на града. Комплексът включва етнографски музей, занаятчийски работилници и експозиция с водни съоръжения.
Обиколката на комплекса започва от музея, за да може посетителят да се запознае с историята на региона, преди да продължи. Музеят има археологическа сбирка, експозиция, която разказва за поминъка на местното население в миналото, колекции от носии, накити и обреден инвентар.
Обиколката продължава с посещение на занаятчийските работилници. Всяка една от тях е действаща и пред очите на посетителите опитните майстори творят изделия, които могат да се закупят.
Терзийската (шивашка) работилница ни запознава с традициите в този занаят чрез интересни колекции от стари фотоси, шевни машини, ютии, ножици и аршини. Тук могат да се закупят оригинални носии от всички краища на страната.
В гайтанджийската работилница могат да се видят машините за плетене на гайтани. Гайтаните са шнурове от вълна, които служат за украса на дрехите.
В сарашката работилница са представени и трите разновидности на занаята – седларство (изработване на ездитни и товарни седла), хамутчийство (изработване на ремъчните принадлежности за впрягане) и тапицерство (обшиване на седлата с подплънки).
В ножарската работилница може да се добие представа как се правят хладни оръжия, а в златарския дюкян може да се види колекция от руди и кристали от региона на Златоград, както и да се наблюдава работата на майстора ювелир.
Медникарската работилница запознава с производството на съдове от мед, а в резбарската може да се види как се украсяват изделия от дърво. Грънчарската работилница привлича с пъстрите и разнообразни съдове от глина. Последната работилница е тази на тъкача - тук се предоставя възможност да се видят произведенията на традиционното тъкачество и плетачество.
Една от атракциите на комплекса са трите водни съоръжения, които са действащи и днес – валявица, тепавица и воденица. Те се помещават в сграда, известна като Вунцовата воденица. Валявицата се използва за пране, тепавицата е съоръжение за обработка на вълнени тъкани, а воденицата - за мелене на брашно.
В етнографския комплекс се отбелязват по традиционен начин редица български празници и обичаи – Трифон Зарезан (средата на февруари), Баба Марта (началото на март), Тодоровден (първата събота на великденските пости), Еньовден (24 юни), Коледари (24 декември) и др. Празникът на Златоград се чества на 21 ноември.
След обиколката из комплекса може да се отдадете на почивка в някой от ресторантите или да пиете чаша въртяно кафе, приготвено върху нагорещен пясък и поднесено със специален ритуал. В Златоград има много хотели, тъй като градът е популярна туристическа дестинация. Настаняване е възможно и в самия етнографски комплекс – в стара възрожденска къща с автентична атмосфера.

51.Чудните мостове са скален феномен, известен също с името Скалните мостове.

Разположен е в карстовата долина на река Еркюприя в Западните Родопи, на 1450 м надморска височина, в подножието на връх Голям Персенк (2091 м). Скалният феномен се намира на 80 км южно от Пловдив, на 35 км северозападно от Чепеларе и само на 5 км северозападно от село Забърдо. Мостовете са обявени за природна забележителност с постановление на Министерския съвет No.4941 от 18.07.1949.
Покрай Чудните мостове преминава пешеходният път от село Орехово за село Забърдо.
В миналото мостовете са представлявали една пещера, образувала се под рушащото действие на речните води. С течение на времето части от нея се срутили, образувайки величествените мраморни мостове. Големият мост е широк около 15 м в по-широките части и дълъг почти 100 м. Състои се от три арки, като най-голямата е с височина 45 м и ширина 40 м. Малкият мост е на 200 м от големия по течението на реката - непроходим, дълъг 60 м, с обща височина 50 м, а височината на арката е 30 м. След него има и съвсем малък трети мост, който представлява понорна пещера, в която водите на р. Еркюприя изчезват, за да се появят пак на повърхността след 3 км.
Легенда разказва за създаването на Чудните мостове. Преди много години в землището на село Забърдо имало много пастири. Незнайно от къде се появил змей, който започнал да опустошава стадата им. Дълги години пастирите страдали от набезите на змея. Накрая те измислили как да го надхитрят. Натоварили едно магаре с прахан (сухо вещество от дървесна гъба, което служи за запалване на огън от огниво), запалили го и го изпратили срещу змея.
Змеят глътнал магарето заедно с праханта, която бавно, но сигурно се разгаряла. Обезумелият змей отчаяно се опитвал да избяга, накрая намерил малка дупка в земята. Огромното му тяло отворило пролуката. След години, когато костите на змея изгнили, останали огромните сводести мостове. Така според легендата се появявили Чудните мостове.
Двата големи моста са обезопасени и пригодени за туристически цели. Преминаването е позволено и върху, и под тях.

52.Връх Голям Перелик се намира в едноименния високопланински дял на Западните Родопи.

Той е първенецът на Родопите и със своите 2191 м нарежда планината на седмо място по височина сред българските планини. Переликският дялобхваща най-високата част на Родопите и образува част от главното било, което дели басейна на р. Арда от долините на р. Въча и р. Чепеларска. От главното му било излизат 4 от най-големите вододелни била в тази част на Родопите.
Целият масив около върха е типично високопланинско плато - широко разлато и затревено. Билото му представлява част от развитата в Западните Родопи заравненост, разположена на 1800-2100 м н.в., над която едва се издигат плоските гърбици на най-високите му върхове: Голям Перелик (2191 м), Малък Перелик (2147 м), Широколъшки Снежник (2188 м) и др. Връх Голям Перелик е включен в националното движение „Покорител на 10-те планински първенци" под №7, а в близост до точката на върха преминава маркираната пътека - част от българския участък на европейския туристически маршрут Е- 8.

По-голямата част от ски пистите на курорта започват именно от върха, като надморската им височина варира от 1926 до 1400 м.
На връх Снежанка се издига телевизионна кула, от която се разкрива прекрасна панорама към цялата околност. Към момента тя не е достъпна за посетители. До връх Снежанка туристите могат да стигнат с лифт „Студенец 2” в Пампорово.
Красивата природа в района привлича туристи целогодишно. През зимата курортътПампорово предлага много добри условия за зимни спортове - ски, сноуборд, забавления с моторни шейни, зимен риболов и др. През лятото Родопите са подходящи за пешеходни преходи, колоездене, спортен риболов, билкарство, а туристите могат да отседнат в някое от гостоприемните селца в района или в курорта Пампорово. В близост се намират градовете Чепеларе и Смолян.

54.Пещерата Ухловица е една от най-красивите пещери в България. Тя се намира на 3 км североизточно от село Могилица, на около 30 км югозападно от Смолян и на 37 км от курорта Пампорово.

Пещерата е разположена в местността Сините вирове в Родопите, недалеч от границата с Гърция.
Ухловица се намира на 1040 м надморска височина, а температурата в нея през цялата година е 10° – 11° С. Дължината й е 460 метра, като само 330 метра от тях са пригодени за посещения.  
Пещерата е една от най-старите в региона. Открита е през 1967 г. Името й произлиза от думата „Улулица” – вид сова, която вероятно е живяла в региона на пещерата.
Със своите красиви образувания Ухловица често е сравнявана с подземен дворец. Окичена е с много красиви образувания, изваяни от водата и от въздушните течения – дендрити, оприличавани на корали и дървета, по-редките хеликтити, които приличат на малки каменни слънца, типичните за всяка пещера сталактити, сталагмити и каменни водопади.
Пещерата е на няколко етажа. В горния етаж е Залата на пропастите. Гърлата на четири дълбоки пропасти се спускат от тази зала към долния етаж, който се достига по стръмна метална стълба. Тази галерия е най-красивата част на пещерата.
Пещерата завършва със 7 красиви езера, които рано напролет се пълнят с вода. Най-атрактивното образувание е големият каменен водопад, искрящ в бяло.
Ако сте с автомобил, може да го оставите на изградения за целта паркинг в подножието на възвишението, а после да поемете по алеята и да изкачите стръмния склон, за да стигнете до входа на пещерата. На паркинга има кафене и беседки за почивка. В пещерата се влиза само с екскурзовод.

55.Регионалният исторически музей в Смолян е създаден през 1935 г. Той е най-старият и най-големият в Средните Родопи и е част от Стоте национални туристически обекта.

Има огромен фонд, който включва намерените исторически, археологически и културни артефакти от древността до днес в планината Родопи. Фондът наброява близо 150 000 музейни единици, към които и тези от спомагателен фонд и документи от научен и технически архив плюс библиотечен фонд. В музея има просторни фоайета за временни изложби. Сградата на музея е специално построена и има изключително красива гледка към града и родопските върхове Перелик, Карлък и Соколица.
В музейната експозиция на площ от 2000 кв. м. са изложени предмети от археологията, историята, бита и културата на родопчани, оригинални произведения на изкуството с културно-историческо значение. Най-ранните предмети са преди средния палеолит (100 000 — 70 000 г. пр. Хр.). Музеят има и богат фотоархив от негативи, позитиви и дигитални изображения, както и ордени и медали, представящи наградната система на България — дарение от полк. Райчо Харбалиев. В музея може да се види с много детайли типичната древна традиция на българите — кукерството.
Постоянната експозиция „Културно-историческото наследство от древността до наши дни“ е представена в два раздела: археология, включваща „Праистория“, „Траки“ и „Средновековие“, и етнография с експозиции „Обреден реквизит“, „Традиционни родопски занаяти: ковачество, медникарство, тъкачество“, „Родопска архитектура и дюлгерство“ и „Традиции и съвременност“.

56.Животът на един от най-големите български писатели преминава в необятната Дунавска равнина. Тя и нейните хора стават вдъхновение за неговото творчество и така той се превръща в "певеца на Добруджа".

Йордан Йовков се ражда в Жеравна през 1880 година. Тук преминава детството му, но когато навършва 13 години, семейството се преселва в Добруджа, където работи неговият баща. Освен поет, той напълно е заслужил и признанието „майстор на късия разказ" с незабравимите, пълни с хуманизъм сборници „Старопланински легенди", „Последна радост", „Вечери в Антимовския хан", „Ако можеха да говорят" и още много други.
И хората на Жеравна не са го забравили. Ако имате път нататък, непременно потърсете къщата-музей, в която се е родил. Тя е скромна, едноетажна и много му подхожда. Ще видите в двора и самия него, сякаш унесен в спомени. А когато се озовете вътре в къщата, ще усетите атмосферата, която го е обкръжавала.
Жеравна, неслучайно още през 1958 година, заради запазените над 200 дървени къщи, строени по време на Възраждането, е обявена за архитектурен резерват и се посещава от над 20 000 туристи всяка година. Невъзможно е да се опише, трябва да се усети очарованието, което струи от тези достолепни постройки.
За произхода на името Жеравна има няколко хипотези. Според ранни летописи на същото място имало град със славянското име Потук. През X-XII век селището било познато като Зервона или Жервона. Османците го наричали Башкьой /главно село/ и Жеруна /от Жерина- вид данък/. Със сегашното си име, Жеравна, селището било назовано за първи път през 1835 година от Райно Попович. Смята се, че коренът на думата идва от славянското жернов /воденичен камък/ заради многобройните някогашни воденици в селото.
Основен поминък в Жеравна било овцевъдството и търговията с вълна, абите и шаяците, които много се търсели. Оттук тръгвали към пазара и гайтани, сапун, папуци, куюмджийски изделия. Строели се къщи с дюкяни или работилници на първите етажи, където се трудели обущари. Жеравна била и културно средище, в него Хилендарският манастир е имал метох, запазен и до днес. Смята се, че в него е била преписана „История славяноболгарская". Икономическият подем спомогнал и за културното развитие, построени били здания с просветно и религиозно предназначение, необходими били 5-6 души свещеници, които да обслужват голямата енория.

Процъфтяващото село не останало незасегнато от нападенията на кърджалиите към края на XVIII век, но западнало истински след Освобождението, когато местните изделия вече не можели да се конкурират с манифактурното производство. След Кримската война жеравненските кехаи започнали да прехвърлят стадата си в Добруджа и да изтеглят там семействата си. Други се пръснали из цялото вече свободно отечество, да търсят препитание като чиновници, учители, търговци. В началото на 20 век селото практически опустяло. През 30-те години наследниците започнали да разпродават на безценица къщите -архитектурни шедьоври - на дребни предприемачи, които ги събаряли заради дървения материал и керемидите. За щастие - не всички.

57.Село Жеравна се намира в Стара планина, на 12 км от гр. Котел, на 50 км от гр. Сливен, на 110 км от гр. Бургас и на 330 км от София.

Районът на селото е обитаван още от древността. През XVII в. Жеравна се превръща в голям занаятчийски и културен център с няколко хиляди души население, главна улица и много дюкяни. Главният поминък на местното население бил овчарството, наред с различните занаяти. Днес Жеравна е архитектурен и музеен резерват с добре запазени и възстановени възрожденски къщи, изографисани и с изящна дърворезба, тесни калдъръмени улички и многобройни чешми. В околността бликат множество извори, повечето от които са отведени в чучурите на чешми. 172 от къщите в селото са обявени за паметници на културата.
В селото са реставрирани и възродени 150 обекта, сред които е и църквата „Св. Николай”, построена през 1834 г. В нея е подредена богата експозиция от икони, каменна пластика и църковна утвар.
Интерес за туристите представляват също къща музей "Йордан Йовков”, къща музей "Сава Филаретов" - Експозиция "История на Жеравна", къща музей "Руси чорбаджи" - Експозиция "Бит и култура на Жеравна през Възраждането (XVIII – XIX в.)". 
Родната къща на големия български писател Йордан Йовков (1880 г. – 1937 г.) се намира на площад „Голямо бърдо”. В нея Йовков е живял до 13-ата си годишнина, когато цялото семейство се е преселило в Добруджа. През 1957 г. къщата е превърната в музей, отразяващ обстановката, в която е израснал писателят.
В сградата на училището, построено през 1867 г., се помещава картинната галерия, чийто фонд се състои от повече от 450 творби на наши и чужди художници. Тук ежегодно се организират гостуващи изложби на художници или етнографски изложби от музеи в страната.
В къщата на Руси Чорбаджи може да се разгледа интересна експозиция, представяща различни занаяти от времето на Възраждането, практикувани в Жеравна. Впечатление правят огромният ръчен стан, както и фините ленени тъкани, които жеравненки са тъкали с майсторство. Къщата е обявена за архитектурно-строителен паметник в бр. 53 на Държавен вестник от 1978 г.
В селския парк Добромирица, близо до селото, всяка година през втората половина на август се провежда Национален фестивал на фолклорната носия. На табела на входа пише, че лошото настроение и влизането без носия са категорично забранени. Във фестивала са включени песни и танци от различни краища на страната: 100 каба гайди, зурни от Петричко, нестинарски и кукерски игри от цялата страна, самобитни занаяти и гозби.  Настаняването в Жеравна следва духа и стила на архитектурата в селото. Тук няма да видите хотел със съвременна, модернистична архитектура. Къщите за гости са реставрирани възрожденски къщи, които предлагат стаи с характерната за онова време атмосфера.
58.Природонаучният музей в Котел е един от най-богатите в България. В него се разкрива биоразнообразието на Източна Стара планина, чрез близо 30 000 експоната от живата и неживата природа, разположени на площ от 1000 m2.
Парк Изворите 8970 гр. Котел Сливенска област, България 0453/423 55
Основоположник на природонаучния музей в Котел е местния учител-естественик Васил Георгиев, който в продължение на 60 години събира образци от района на Котел. Създава богата сбирка от вкаменелости, насекоми, риби, земноводни, влечуги и птици. През 1924 г. организира изложба от 500 експоната в София. След като комисия от Българска академия на науките, начело с проф. Нено Атанасов се запознава с колекциите на Васил Георгиев, предлага през 1951 г. да се създаде природонаучен музей. През 1952 г. е създаден музеят, а през 1981 г. е построена нова сграда, в която се помещава музеят днес.
Във фонда на музея се съхраняват около 30 000 експоната от живата и неживата природа на Източна Стара планина. Експонатите са разпределени тематично в музея – безгръбначни фосили, висши растения, насекоми, риби, земноводни, влечуги, птици и бозайници.
В зала „Палеонтология“ са предсатвени повече от 100 безграбначни фосили — корали, миди, охлюви, амонити от мезозойската ера. Около 200 вида висши растения се изложени в зала „Ботаника“. Чрез снимки са показани дървесните видове и храстите, виреещи в Котленска планина. Изложени са 218 вида насекоми — дневни и нощни пеперуди, бръмбари, водни кончета, ципокрили. В две биогрупи — сладководни и морски са представени 58 вида риби. Земноводните и влечугите са 22 вида. От орнитофауната са представени няколко вида птици, като бял и черен щъркел, сив жерав, къдроглав и розов пеликан, дропла, белоглав и скален орел. В музея са експонирани и представители на бозайниците — кафява мечка, вълк, сърна, дива свиня.

59.Един от обектите на Историческия музей в град Котел е Пантеонът на Г. Ст. Раковски, който се помещава в една сграда с с експозицията „Котленски възрожденци”.

Сградата е открита през 1981 г. по случай честването на 1300 години от създаването на България. 
Пантеонът е посветен на един от най-великите български революционери и възрожденци – Георги Стойков Раковски (1821-1867 г.), известен още като Георги Сава Раковски. Раковски е основоположник на организираната национално-революционна борба за освобождаването на България от османско владичество, демократ, публицист, журналист, историк и етнограф.
В основната експозиционна зала е експониран мраморният саркофаг на Г. С. Раковски. Върху него са поставени бронзово знаме с думите „Свобода или смърт” и копие от сабята на революционера. 
В зала „Революционери” на експозицията „Котленски възрожденци” се проследява жизненият път на Раковски, неговата публицистична и революционна дейност. Снимки, документи и факсимилета отразяват дейността му като народен войвода и председател на легията в Белград. Един от най-интересните експонати е бронзовата скулптура „Възкресение”.
Интерес представляват ковчежето, в което са пренесени костите на Раковски, личният дневник на великия българин, личното му оръжие и колекция от оръжие от Руско-турската освободителна война.

60.Намира се центъра на местността "Карандила" на 950 м. надморска височина.

Представлява масивнатриетажна сграда, с капацитет26 места разположени на II етаж (1/2; 1/3; 2/4) с общи санитарни възли; III етаж (1/1;1/3; 2/4) с общи санитарни възли. На първия етаж са разположени столова, кухня за самостоятелно приготвяне на храна и общи санитарни възли. Сградата е водоснабдена и електрифици- рана. Отоплението е с локално парно.

61.Град Сливен се намира на 300 км източно от София и на 100 км западно от гр. Бургас. Сините камъни е име, станало емблематично за град Сливен. Така се нарича скалният масив, издигащ се в непосредствена близост до града.

Син цвят камъните и скалите в масива всъщност нямат. Едно от обясненията е, че скалите синеят при специфични атмосферни условия – най-често вечер. По-прозаичното обяснение за цвета на скалите е в техния геоложки състав – това е едно от най-големите находища на кварцпорфир в Европа.
С това име е наречен обявеният през 1980 година природен парк. Днес природен парк „Сините камъни” обхваща площ от 11380.8 хектара и е част от мрежата защитени територии в страната. Част от територията на парка – местностите Гребенец-Стидово - попадат в широкия миграционен фронт на птиците Via Pontica. В природен парк „Сините камъни” има 6 природни забележителности – Халката е една от най-известните – представлява скален феномен и поради близостта си до града е любимо място за туристите. В границите на природен парк „Сините камъни” попада и резерватът „Кутелка” – обявен е през 1986 година с площ от 708 хектара, с цел запазване на съобществата от мизийски бук (Fagus silvatica ssp. moesiaca) и на скалните местообитания на много грабливи птици.
Независимо от малката си територия, природен парк „Сините камъни” се характеризира с голямо биологично разнообразие. Установени са 97 вида низши растения, от които 43 вида сладководни водорасли и 54 вида лишеи. Висшите растения са общо 1027 вида и 29 подвида. До момента на територията на парка са известни 70 вида и 7 подвида ендемични, редки, реликтни и защитени видове – между които урумово лале (Tulipa urumoffii), давидов мразовец (Colchicum davidovii), черноморска ведрица (Fritillaria pontica), недоразвит лимодорум (Limodorum аbortivum), арабска етионема (Aethionema arabicum), горска съсънка (Anemone sylvestris), лудо биле (Atropa bella-donna) и др.
Фауната в природен парк „Сините камъни” е представена от 244 вида гръбначни и 1153 вида безгръбначни животни. От безгръбначната фауна най-добре проучени са 5 групи безгръбначни, между които пеперуди и паяци. От района на Сливен са първите данни за пеперудите в България (публикувани през 1835-1837 година), а в края на XIX век тук е основано първото в страната ентомологично дружество „Светулка”. От установените гръбначни животни 78 % са защитени от Закона за биологичното разнообразие, а в списъка на световно застрашените животни са включени 23 вида. 176 вида са птиците, срещащи се в парка, като 149 вида са защитени. Изключителен интерес представляват грабливите птици, за които скалните масиви в парка представляват удобно място за гнездене. Природен парк “Сините камъни” е един от четирите района в страната, участващи в мащабен проект за възстановяване на белоглавия лешояд (Gyps fulvus) в България.
С историческото минало на Сливен, а и на България, са свързани много от най-известните местности в парка – пряка връзка със спомена за хайдушкото движение има местността Харамията. Връх Българка със своите 1181 м надморска височина е най-високият в Източна Стара планина, а близо до него се намира местността Даулите – предпочитана за зимен отдих поради изградената там 300-метрова ски писта. В местността Абланово – на 6 км от града, се намира един от първите в страната горски разсадници, създаден през 1898 година.
Асфалтов път улеснява достъпа до планината – с автомобил може лесно и бързо да се достигне до повечето от изброените местности. Открит седалков лифт за около 20 минути изкачва туристите до високата част на планината – горната лифтова станция е в местността Карандила, известно планинско летовище за тази част на страната.
На територията на Природен парк “Сините камъни” съществуват над 50 пътеки, които се явяват като основа за обособяването на 18 маршрута с различна насоченост – биологична, историческа, всестранна. Природните дадености на парка предоставят условия за практикуване на различни спортове: алпинизъм и спелеология, колоездене и автомобилизъм, делта и парапланеризъм, зимни ски спортове и планински пешеходен туризъм. Дирекцията на природния парк се грижи за създаването и поддържането на кътовете за отдих, маркирането на маршрутите, поставянето на табла и указателни табели с информация за туристическите маршрути, за природните дадености на парка, правила за опазване на природата. Добре организираната и развита мрежа от туристически пътеки и алеи се използва за масов пешеходен туризъм главно през лятото. Две специализирани пътеки са изградени и се поддържат от парковата дирекция - екологичната пътека в местността Моллова кория и пътеката на здравето в местността Абланово, предназначена за хора със заболявания на опорно-двигателния апарат и за хора с увредено зрение.
В самото подножие на планината, в североизточния край на град Сливен и в началото на известната сред сливналии Хайдушка пътека, се намира Информационно-посетителският център на природен парк “Сините камъни”. Уредената постоянна експозиция представя нагледно най-характерните образци от живата и неживата природа в парка – сбирки от скални проби, мъхове, лишеи, хербарии, насекоми. Табла с фотографии показват растителния и животински свят, природните забележителности и по-известните местности в парка. Природен парк „Сините камъни” е включен в списъка със Стоте национални туристически обекта.
Служител от парковата дирекция предоставя информация за парка на туристите и гостите на Сливен и в Туристическото информационно бюро в центъра на града.
На територията на парка е забранено да се ловува и да се преследват животни, да се събират и унищожават яйцата на птиците, както и повреждане на гнездата им.

62.Музеят на текстилната индустрия е филиал на Националния политехнически музей. Намира се в гр. Сливен, на площад „Стоил войвода” № 3, в сграда - паметник на културата.

Тематично музеят е посветен изцяло на производството на текстил от най-дълбока древност до наши дни и като такъв музеят е единствен в страната.
Експозицията обхваща осем зали и представя появата, развитието и постиженията на текстилната техника, технология и машиностроене. Обиколката в музея започва от втория етаж и продължава на първия, където са разположени големите машини и съоръжения, с които е свързана демонстрационната част на беседата.
В хронологичен ред са показани ръчното и фабричното текстилно производство от епохата на ранния неолит (VII хил. пр. Хр.) до края на ХІХ век и от края на ХІХ до 70-те години на ХХ век. В музея могат да се видят тежести от вертикален стан, датирани от VII хилядолетие пр. Хр., както и възстановка на вертикален тъкачен стан, който се използвал и по нашите земи през неолита. Демонстрирани са уреди, техники и технологии, използвани в домашното, занаятчийското и манифактурното текстилно производство - хурки и вретена за предене, примитивни форми на тъкане, предачни колела и чекръци и т.н. Специален акцент е направен върху началото на индустриалната революция в Европа през 1733 г. с изобретения от Джон Кей стан с „летяща совалка”. Друго изобретение, което се е превърнало в революционно начало на техниката и технологията, е направено през 1800 г. от французина Жозеф Мари Жакард. Той прилага програма към тъкачната машина – т.нар. жакардов апарат, с помощта на която се управлява индивидуално всяка основна нишка. В музея има жакардов стан, който е работещ и може на живо да се убедите в откритието на Жакард. Отделна зала запознава със занаятите, свързани с производството на тъкани – копринарство (производство на естествена коприна), абаджийство (производство на груб вълнен плат), гайтанджий­ство (плетене на шнурове), басмаджийство (щампиране), мутафчийство (обработване на козина), килимарство.
На първия етаж на музея са разположени машините. Сред експонатите има предачна машина от 1937 г., механичен тъкачен стан с търговска марка „Княгиня Мария Луиза“, произведен в Англия специално за българския пазар през 1943 г. Други две зали са посветени на различни типове тъкачни и плетачни машини. Почти всички съоръжения работят и ще ви бъде направена демонстрация, за да видите на живо как функционират. Специална експозиция е посветена на живота и делото на Добри Желязков (1800 г. – 1865 г.) - основоположник на индустрията по българските земи.

63.Един от най-известните туристически обекти в град Сливен е къщата на легендарния сливенски войвода Хаджи Димитър. Тя е построена от дядото на именития войвода в края на XVIII в. и се намира в сливенския квартал „Клуцохор”.

Сградата е малка, едноетажна, несиметрична къща с дървен чардак, с характерните архитектурни белези на ранното Българско възраждане. Тук на 10 май 1840 г. е роден Димитър Николов Асенов, познат най-вече като Хаджи Димитър – един от най-известните български борци за освобождение от османското владичество през XIX в.
През 1935 г. тук е открита първата музейна сбирка, която през 1955 г. прераства в експозиция.
Днес къщата се намира сред красив озеленен двор. Изцяло възстановени в автентичния им вид са стаята, където е роден Хаджи Димитър, гостната, огнището и типичната сливенска винарска изба. 
Част от музейния комплекс е и ханът на Хаджи Никола Асенов с прилежащите стопански постройки, където е пресъздадена обстановка, типична за предосвобожденски хан.
На втория етаж е представена обширна експозиция, посветена на войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа, които през 1868 г. повеждат чета от бунтовници, за да вдигнат народа на въстание срещу османците. В това въстание те дават своя живот за свободата на България.  
Експозицията включва фотоси, предмети от бита, оръжия, точна възстановка на четническа униформа и копие на знамето на четата на Стефан Караджа.

64.Мемориалният комплекс “Военна гробница – 1916 г.” е сред Стоте национални туристически обекта. Когато след Междусъюзническата война Румъния напада България и Южна Добруджа е включена в пределите на Кралство Румъния, България не отстъпва и отвоюва своите територии през 1916 г. в Тутраканската битка. В сражението умират 8000 войници, от които 1764 български. В мемориала са положени костите на български, румънски и други войници, изградена е и църква.
7600 гр. Тутракан Силистренска област, България
През 1913 година Южна Добруджа преминава в пределите на кралска Румъния. В продължение на 2 години, по проект на френски и белгийски специалисти, се изгражда Тутраканската крепост – предмостие на р. Дунав, с 15 форта, 2 отбранителни линии, землени укрепления, вълчи ями, отбранявана от 39 хиляден гарнизон със 150 оръдия и десетки картечни гнезда.
На 5 и 6 септември 1916 година, считана за непревземаема, крепостта е овладяна само за 33 часа, след мощна артилерийска подготовка и още по-мощна стремителна атака на Преславския, Варненския, Първи и Шести пехотни Софийски и Търновски полкове. В сраженията и във водите на Дунава загиват близо 8 хиляди души – румънци, българи, немци и турци. Непосредствено след битката е изграден Мемориален комплекс “Военна гробница – 1916 г.”, костница на близо 8 хиляди воини от различни националности, а през 1922 година се изгражда паметник – обелиск, запазен и до днес, на който на български, румънски, немски и турски език са изписани думите “Чест и слава на тия, които са знаили да мрат геройски за тяхното отечество.”
Мемориален комплекс “Военна гробница – 1916 г.” е най–голямото военно гробище от войните за национално обединение на територията на страната. Историческият музей в Тутракан полага изключителни грижи за съхранението и популяризирането на тази национална светиня. Подета е инициатива за изграждане на “Алея на славата”, до този момент са изписани 1600 имена на героите, оставили костите си на добруджанска земя. Изключително благородната кампания продължава, като остава да се прибавят още 600 имена.
Всяка година в първата неделя на месец септември на Мемориалния комплекс се провеждат възпоменателни тържества, панихида, с които се почита паметта на воините, загинали в тази епична битка. През 2002 г. от Националния исторически музей в София са получени 2 броя оръдия тип гаубица “Круп”, които са експонирани върху бетонни постаменти и участват като композиционен елемент в парковата зона непосредствено пред същия мемориал.
Построена е трибуна за официални празници. Тя е важен елемент от цялостното благоустрояване и озеленяване на пространството – на нея застават официални гости за приемане на зари, тържествени чествания, възпоменателни паради, изнасят се музикално–литературни и други програми, свързани непосредствено с празненствата.

65.Музеят „Дунавски риболов и лодкостроене” е открит през 1974 г. в Тутракан. Музеят се намира именно там, защото градът има вековни традиции в риболова и лодкостроенето. Неслучайно жителите на Тутракан са имали славата на най-добрите рибари и майстори на лодки по долното течение на река Дунав.

Музеят е единствен по рода си не само в България, но и на целия Балкански полуостров.Експозицията на музея е разположена в седем зали в сграда, строена в началото на ХХ век. Сбирките са подредени в хронологичен ред, така че да проследяват историческото развитие на риболовните пособия и техники - от древността до наши дни. Посетителите могат да видят оригинални риболовни уреди, въдици от кост и мед, глинени тежести за рибарски мрежи, различни видове мрежи, правени от растителни влакна, и др.
Освен с оригинални предмети, музеят запознава посетителите с историята на риболова и с разнообразни снимки и документи. Една от фотографиите се датира от 1942 г. и показва моруна, тежаща 393 кг, уловена край село Връв. Пресъздаден е типичен рибарски дом и начинът, по който уредбата на дома е обвързана с риболовния занаят. Една от залите в музея е посветена на развитието на лодкостроенето в Тутракан и района. В античния град Трансмариска, както е старото име на Тутракан, е съществувала работилница за ремонт на плавателни съдове, а през ХІХ в. лодки, правени в Тутракан, се изнасят за Австрия, Сърбия и други страни.
В рибарската махала на Тутракан могат да бъдат научени още интересни факти за рибарския занаят и бита на рибарите. Това е и единственото рибарско селище в България, което се е образувало по поречието на голяма река.

66.Биосферният резерват край с. Сребърна е разположен на 2 км южно от река Дунав и на 16 км западно от Силистра, на площ от 600 ха. Обхваща езерото Сребърна и териториите край него. Славата му е свързана, от една страна, с факта, че се намира точно на пътя на прелетните птици от Европа към Африка – Via Pontica, а, от друга страна, с уникалните и разнообразни видове водоплаващи птици в него.

През 1942 година езерото е обявено за развъдник на водоплаващи птици, а през 1948 година е получило статут на птичи резерват. Едни от най-интересните видове, които обитават езерото, са къдроглавият пеликан (Pelecanus crispus), малка белочела гъска (Anser erythropus), патици (Anatidae), мустакат синигер (Panurus biarmicus), голяма бяла чапла (Ardea alba), ням лебед (Cygnus olor), малък корморан (Phalacrocorax pygmeus) и други.
Заради редките и изчезващи видове птици през 1983 година езерото Сребърна е включено в списъка на обектите от световното природно и културно наследство на ЮНЕСКО. Целта е да се запази уникалното биологично разнообразие, с което езерото е известно сред българската и европейска научна общност още от началото на ХХ век.
Плаващите тръстикови острови са друго интересно нещо, което може да се види в езерото Сребърна. Тези островчета, наричани от местното население „кочки”, никога не се заливат с вода, защото следват вертикалното движение на водата. Това улеснява живота на птиците, които населяват езерото, защото те правят своите гнезда върху тези подвижни острови.
През 1965 година резерватът е включен в списъка с най-значими влажни зони в Европа, а десет години по-късно, през 1975 година, е обявен за влажна зона по Рамсарската конвенция, която е международно споразумение, засягащо опазването на биоразнообразието. Освен това резерватът е включен и в световната мрежа на биосферните резервати по програмата „Човекът и биосферата” на ЮНЕСКО, а също и в списъка на орнитологично важните места в Европа.
Към резервата има изграден природонаучен музей, в който могат да бъдат видени препарирани обитатели на езерото.
Друга интересна атракция представлява възможността туристите да наблюдават птиците посредством видеокамера, поставена в езерото.
Около резервата е направена и екопътека, където посетителите могат да се насладят на приятната гледка от специално построените наблюдателни площадки или да си починат в беседките за отдих.

67.Турският форт „Абдул Меджиди”, или така наречената крепост Меджиди табия, се намира южно от Силистра и е най- запазеният от шестте укрепителни пункта на фортификационната турска система, изиграла важна роля в Кримската (1853-1856 г.) иРуско-турските войни (1853-1856 г. и 1877-1878 г.).

Построена е заради необходимостта от допълнително укрепване на крайдунавските градове, когато реката се утвърждава като естествена граница на Османската империя. Идеята за построяването на тази система от военни укрепления е дело на немския военен инженер Хелмут фон Молтке (1800 г. -1891 г.) , посетил града през 1837 г.
Крепостта е строена през периода 1841-1853 г. с безплатния труд на 300 принудително събрани българи. Главните майстори са от Дряново, а каменоделците са от региона наград Силистра. По време на строителството на крепостта те строят и първите монолитни възрожденски храмове в Силистренско – в Алфатар (1846 г.) и Калипетрово (1847 г.) Строежът на крепостта е привлякъл вниманието на султан Абдул Меджид, който през 1847 г. пристига, за да огледа строителните работи. Оттам идва и името на крепостта – Меджиди.
Крепостта е била завършена по времето на областния управител Саид паша в навечерието на Кримската война. Крепостта играе важна роля по време на Кримската война, която започва през 1853 г. с битката за Силистра. В сраженията около крепостта участва гениалният руски писател Лев Николаевич Толстой (1828 г. – 1910 г.).
Съоръжението е активно използвано и в Освободителната за българите Руско-турска война от 1877-1878 г.  Крепостната стена има формата на шестоъгълник и достига нависочина до 8 м. Непосредствено до нея има ров, служил едновременно за препятствие и маскировка.
Меджиди табия е единствената напълно съхранена в интериор и екстериор крепост от османската епоха в България.

68.Регионалният исторически музей в Силистра съхранява историята на града от древността до съвремието. В него са изложени уникални паметници на римската и средновековната българска култура, които имат както национално, така и световно значение. Той има археологическа и етнографска експозиция.

Сградата на музея е построена между 1923–1924 г. като клон на Румънската национална банка в града, който по това време е завладян от Румъния. От 1990 г. в нея се помещава Археологическата експозиция на Историческия музей.
Тя е разположена в градина с лапидариум, на площ от 400 кв.м. Основният ѝ фонд съдържа 41952 инвентарни единици, а спомагателният — 18721 инвентарни единици. Сбирката представя паметници от праисторическата, античната и средновековната епохи. Сред тях уникални експонати като:
римски каменен слънчев часовник, който е най-големият, откриван досега по българските земи; римски спортен шлем-маска с изобразени грифони;
съкровищница от гробни находки от благородни метали от римско време и средновековието; погребална колесница на знатен римски магистрат, датирана към края на III в., статуя на римлянка тип „пудицития“, изработена в Доросторум, уникална за бившите римски владения; златен пръстен на един от първите християни от края на III в., колекции златни накити, датирани към III–IV и XIII–XIV в., колона с името на хан Омуртаг, печати на български и византийски владетели и висши аристократи,
златните накити на княгините (деспотица и деспина) на Дръстър от XIV в.; монетни колекции и съкровища от IV в. пр.н.е. до XV в. сл.н.е.; една от най-големите колекции средновековни кръстове от Х-XIII в. и други.
Етнографската колекция на музея е разположена на площ от 300 кв.м. Тя съдържа оръдия на труда, костюми, кукерски маски и ритуални предмети, разкриващи бита и културата на добруджанската етнографска група, живяла в Силистренско от средата на XIX до началото на XX век. Показани са и костюми на вече изчезналото местно население гребенци, населявало региона до средата на XIX век.

69.Пантеонът е разположен в старото гробище на град Русе, в Парка на възрожденците. Пантеонът на възрожденците е издигнат в памет на българите, дали живота си за свободата на България. Той представлява паметник-костница, съхраняваща костите на 453-ма революционери и опълченци, участвали в Руско-турката война (1877-1878 г.), четници и културно-просветни дейци.
Тук са положени костите на Любен Каравелов (1834 г. – 1879 г.), Захари Стоянов (1850 г. – 1889 г.), Тома Кърджиев (1850 г. – 1887 г.), Атанас Узунов (1857 г. – 1887 г.), Олимпи Панов (1852 г. – 1887 г.), борили се за освобождението на България от османско владичество.
В пантеона се намират костите и на първите русенски учители - Даскал Драгни, Даскал Тони, Нил Изворов, Цани Гинчев, Драган Цанков, работили в името на науката и просветата през XVIII и XIX век.
Завинаги в историята са останали и имената на участниците в Червеноводската чета, взела участие в Сръбско-турската война от 1876 г.
Отдадена е почит и към баба Тонка и семейство Обретенови – борци за национално освобождение от османско владичество, живели в град Русе през XIX век.
Паметникът е открит на 28 февруари 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство.
През 2000 г. към пантеона е построен параклис и музейна документална експозиция.

70.Къщата-музей на Захари Стоянов е място, пропито със спомени за този невероятен човек, чието име всъщност е Джендо Стоянов Джедев, роден в село Медвен, Сливенско. Син на овчар, който се превръща в един от най-ярките български революционери, политици и писатели със самобитно перо.

Участник в Априлското въстание от 1876 година, той е и неговият пръв историограф е книгата си „Записки по българските въстания".
Едно от главните действащи лица - председател на Българския таен централен революционен комитет, който организира съединението на Княжество България е Източна Румелия през 1885 година. До края на живота си е сред водачите на Народнолибералната партия, народен представител, подпредседател и председател на парламента. Но в нашата история той остана не толкова е политическата си, колкото с литературната си дейност, е публицистика изключително емоционална, откровена, даже понякога невъздържана, гневна и език-остър и цветист.

71.Историко-археологическият резерват „Сборяново” обхваща територията в западната част на Лудогорското плато, по поречието на р. Крапинец, между селата Малък Поровец и Свещари в община Исперих.

Той представлява уникален комплекс, състоящ се от селища, светилища и некрополи от дълбока древност. Обявен е за Историко-археологически резерват с решение на Министерския съвет №19 от 8.12.1988 г. До настоящия момент в резервата са регистрирани над 140 археологически обекта от различни исторически периоди. Най-интересните обекти са Свещарската гробница, текето Демир баба, укрепеният тракийски град, светилището Камен рид и селището в местността Бювен касаба.
Най-значителното откритие на територията на историко-археологическия резерват „Сборяново” е Свещарската тракийска царска гробница. Тя е открита през 1982 г. при разкопки на Могила №7 от Източния могилен некропол на Сборяново (Гинина могила). Построена е в първата четвърт на ІІІ в. пр. Хр. и представлява уникален паметник на тракийската гробищна архитектура.
Благодарение на забележителната си архитектура и художествената си украса Свещарската гробница е в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО от 1985 г.  
Мястото, на което е построено в началото на ХVІІ век текето Демир баба, е било свещено за населявалите този район различни племена и народи повече от 2000 г. преди построяването му. От многобройните постройки е оцеляло само тюрбето (гробница) на алианския светец Демир баба. Запазена е и скалата жертвеник до входа на вътрешния двор на Демир баба теке. Мястото е отворено за посещения целогодишно през светлата част на денонощието. До него може да се стигне по асфалтиран път, благоустроена алея и стълбище, започващи от паркинга на хижа „Ахинора” в Сборяново. Може да се посети самостоятелно (има информационни табели) или с екскурзовод от Приемния център при Свещарската гробница. 
Гетската столица Хелис е друг от важните обекти в резервата „Сборяново”. Хелис е укрепен тракийски град, построен в последната четвърт на ІV в. пр. Хр.  върху площ от над 100 дка. До обекта може да се стигне по добре поддържан асфалтиран път, свързващ селата М. Поровец и Свещари и прекосяващ резервата. Може да се посети самостоятелно (има информационни табели) или с екскурзовод от Приемния център при Свещарската гробница. 
Камен рид е светилище от раннокаменната епоха, построено от тракийското племе гети, за да принасят жертви на бога-слънце. До обекта може да се стигне пеш по широк черен път, започващ от паркинга пред хижа „Ахинора” в резерват „Сборяново”. Може да се посети самостоятелно или с екскурзовод от Приемния център при Свещарската гробница. 
Друг интересен обект в района на резервата е ранносредновековното селище  в местността Бювен касаба. То представлява ансамбъл от вкопани и полувкопани жилищни, стопански и представителни сгради. По време на проучванията е открит и малък параклис. Разкопките продължават и днес.

72.Археологическият резерват „Абритус” се намира на 2 км източно от Разград, в близост до централния път Русе – Варна. Целият резерват обхваща площ от 1000 декара и опазва археологическите останки на римския град Абритус.

Абритус е основан в края на І в. н.е. като римски военен лагер върху руините на старо тракийско селище и се е разраснал до един от най-големите градски центрове в Долна Мизия - римската провинция, разположена на територията на днешна Северна България.
Античните автори споменават Абритус във връзка с битката, състояла се в неговата околност през 251 година, в която намерил смъртта си император Траян Деций.
През ІV в. на площ от 14 хектара е изградена крепост, крепостна стена с дебелина 3 м и височина 12 м, 4 порти и 35 бойни кули. През периода V-VI в. градът е важен християнски център. Разрушен е от аварите и славяните в края на VІ в. В края на ІХ и началото на Х век на неговото място е изградена българска крепост.
На територията на археологическия резерват на площ от 3200 кв. м се виждат останките на перистилен комплекс (правоъгълен вътрешен двор и сграда), който е бил резиденция на висш държавен магистрат. От южната му фасада се влиза в шест магазина, разположени от двете страни на главния вход. На четирите страни на вътрешния двор се извисяват римско-йонийски колони. В източната и западната част на комплекса са разположени останките на големи стопански помещения. Сградата е използвана до края на VІ в., когато целият град е унищожен.
В резерват „Абритус” е уреден и археологически музей, в който са експонирани някои от намерените при разкопки в района предмети. Цялата археологическа експозиция е обособена в пет теми, които представят развитието на човешкото общество. В Абритус е открито най-голямото в страната златно монетно съкровище от V в. - 835 солиди (монети), което в музея е представено в снимки. Посетителите обаче могат да видят експонирано по-малко съкровище, отново от солиди, датирано от Х век.
Големите находки, открити при археологически разкопки в резервата, са събрани в музей на открито. В парковата част на Абритус са експонирани 70 епиграфски паметника, повечето от които се датират от римската епоха. Тук могат да се видят и находки, свързани с езическия култ, сред които жертвеник с посвещение на Херкулес от времето на император Септимий Север. Многобройните надгробни надписи на старогръцки и латински са свидетелство за разнородното население, обитавало Абритус през вековете – римляни, българи и турци. Значителен интерес представляват и датираните от ХVIII и ХIХ век надгробни и строителни надписи - християнски, мюсюлмански и един арменски.
Повече за резервата можете да научите, ако се възползвате от обиколка с екскурзовод. В музея се продават информационни материали и сувенири.

73.Град Исперих се намира в Североизточна България, на 85 км източно от гр. Русе и на 145 км северозападно от град Варна. През 1927 г. в града е основано околийско Археологическо дружество „Хан Омуртаг", което слага началото на музейното дело в града.

Неговите членове събират първата колекция от археологически находки. През 1975 г. в новопостроената читалищна сграда в Исперих се открива постоянна музейна експозиция. През 1978 г. сбирката става филиал на Окръжния исторически музей в Разград, а през 1984 г. филиалът получава статут на самостоятелен музей.
Днес музеят разполага с над 30 000 експоната, както и с етнографска къща, приемен център и археологически бази в Историко-археологическия резерват „Сборяново” и вятърна мелница в с. Белинци.
Постоянната експозиция се намира в сградата на читалище „Съзнание”, в центъра на града, на площ от 180 кв. м. Тя проследява историята на гр. Исперих от древността до наши дни с помощта на  археологически и етнографски материали, документи, снимки и лични вещи на известни личности от града и общината.
Художествената галерия е отдел към Историческия музей в Исперих и притежава богат картинен фонд.
Един от най-интересните обекти на Историческия музей е Историко-археологическият резерват „Сборяново”, обявен в бр. 96 на Държавен вестник от 1988 г. До настоящия момент в резервата са регистрирани над 140 археологически обекта от различни исторически периоди. Най-впечатляващите от тях са Свещарската царска гробница, Демир баба теке, Гетската столица Хелис, Светилището Камен рид и ранносредновековното селище Бювен касаба. 
Най-значителното откритие в района е Свещарската гробница, открита през 1982 г. под Могила №7 от Източния могилен некропол на Сборяново (Гинина могила). Тя е уникален паметник на тракийската гробищна архитектура и е датирана от първата четвърт на ІІІ в. пр. Хр. От 1985 г. е част от списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. До нея може да се стигне от с. Свещари или с. Малък Поровец по поддържан асфалтиран път, прекосяващ ИАР „Сборяново”.
Друг обект, включен в резервата „Сборяново”, е Демир баба теке. Мястото, на което е построено в началото на ХVІІ век текето, е било свещено за населявалите този район различни племена и народи повече от 2000 г. преди построяването му. От многобройните постройки е оцеляло само тюрбето (гробница) на алианския светец Демир баба. Запазена е и скалата жертвеник до входа на вътрешния двор. Отворено е целогодишно през светлата част на денонощието. До него може да се стигне по асфалтиран път, благоустроена алея и стълбище, започващи от паркинга на хижа „Ахинора” в Сборяново. Може да се посети самостоятелно (има информационни табели) или с екскурзовод от приемния център при Свещарската гробница. 
Гетска столица Хелис е също част от резервата. Хелис е укрепен тракийски град, построен в последната четвърт на ІV в. пр. Хр.  върху площ от над 100 дка. До обекта може да се стигне по добре поддържан асфалтиран път, свързващ селата М. Поровец и Свещари и прекосяващ резервата. Може да се посети самостоятелно (има информационни табели) или с екскурзовод от приемния център при Свещарската гробница. 
Камен рид пък е светилище от раннокаменната епоха, построено от гетите, за да принасят жертви на бога-слънце. До обекта може да се стигне пеш по широк черен път, започващ от паркинга пред хижа «Ахинора» в резерват „Сборяново”. Може да се посети самостоятелно или с екскурзовод от приемния център при Свещарската гробница. 
Ранносредновековното селище  в местността Бювен касаба в резервата „Сборяново” представлява ансамбъл от вкопани и полувкопани жилищни, стопански и представителни сгради. По време на проучванията е открит и малък параклис. Разкопките продължават и днес.
В центъра на град Исперих функционира и музеен обект Етнографска къща - в нея може да се видят предмети и уреди от бита и поминъка на местното население. Ежемесечните временни изложби са посветени на различни страни от поминъка и бита на населението в миналото и на съвременни майстори занаятчии.
Към Етнографската къща функционира и уредената през 1999 г. етнографска сбирка „Съвместно битуване на християни и мюсюлмани в Лудогорието”. Повечето предмети в нея са дарение от местния жител краевед Борис Илиев. Тя е разположена в  края на село Свещари, на отклонение по пътя за резерват „Сборяново”.
На 15 км от Исперих, в посока град Варна, в село Белинци, се намира създадената в началото на ХХ век изцяло дървена Вятърна мелница, недвижима културна ценност. Тук можете да видите мелене на зърнени култури от два хромела и да научите за конструкцията, историята и значението на вятърните мелници в района.
От 2002 г. в последните две седмици на месец октомври Историческият музей в Исперих организира Дни на културно-историческото наследство на община Исперих. Те включват изложби, лекции, представяне на книги, научни конференции и др. Като част от мероприятието от 2005 г. музеят организира и Панаир на царевицата. Посетителите и участниците в него могат да дегустират приготвения пред тях качамак (традиционно ястие от царевично брашно), да се насладят на богата кулинарна изложба от царевични продукти, да приложат уменията си при изработване на предмети от царевична шума, да надникнат в миналото чрез различни възстановки и да участват в организирани игри. Провежда се в Етнографската къща.
Музеят организира също и Традиционен автопоход по пътя на шейх Бедреддин, който започва в последния понеделник на месец октомври от Силистра. Шейх Бедреддин е бил предводител на въстание на българи, турци и власи, избухнало през 1413 г. в Добруджа против султанската власт.

74.Тракийският култов комплекс в „Четиньовата могила“, открит и разкопан от Георги Китов през 2000 г., е най-големият открит досега тракийски царски комплекс с мавзолей.

Гробницата-хероон, наричана от Георги Китов “храм”, впечатлява с внушителната ограда (крепида) от каменни блокове, парадно стълбище с коридор и култова площадка. Входът е очертан от плочи с пластична и цветна украса. Вътрешното помещение е огромна (диам. 4,80 м) кръгла куполна камера с полуколони и цветни орнаменти. От северната страна на храма се намира вкопана скална вана за производство и съхранение на вино. Тя е с елипсовидна основа и плътна замазка. При разкопките вътре са намерени съдове за пиене на вино и цедилки.
Траките почитат Великата богиня Майка, която е отъждествявана с планина или скала. Натрупването на могили възпроизвежда планината и утробата на богинята-майка. Освен нея, е почитано и мъжко божество. Царят на траките играе ролята на медиатор – връзката между хората и боговете. Според Александър Фол, от аристократичните ритуали на траките, води началото си гръцкото религиозно учение, наречено „орфизъм“. Светилището в Старосел е изпълнявал точно такава функция – във вътрешната камера са се изпълнявали тайни орфически ритуали. Целта им е била усъвършенстване, извисяване на царя до антроподемон.
На 30 м. южно от куполната сграда, е открит „кенотаф“ – празен гроб, а около него в три отделни ями – разчленено на три човешко тяло и богати дарове – златен пръстен, съдове, конска амуниция, въоръжение.
Могила „Хоризонт“ е единствената гробница-хероон в Тракия с колонада. И докато на други места колоните са една или две – тук броят им достига 10. Колоните са с капител в ранен дорийски стил. И в този хероон е бил погребан представител на тракийската аристокрация. Въпреки че гробницата е ограбена още в древността, намерените сребърни и златни предмети говорят красноречиво за ранга на погребания.
Други могили – в района около Старосел и съседните села има още 9 могили с уникални архитектурни елементи и цветна украса. Могилите са проучени и консервирани, но не са отворени за посещения.
Кози Грамади е тракийски архитектурен комплекс от V-IV век преди Христа, разположен на площ от ок. 8 дка. Обектът се намира в Средна гора, на 20 км северно от могилите в Старосел. Комплексът включва уникална царска резиденция с няколко монументални сгради, опасана с крепостна стена в квадров градеж. Централната постройка е внушителна резиденция на владетел. Намерени са много монети от тракийските царе Терес II и Аматок, както и двойни брадви (лабрис), символ на царската власт у траките.Проучванията се ръководят от доц. д-р Иван Христов от НИМ.

75.Бачковският манастир „Успение Богородично” се намира на южния край на родопското село Бачково, на 10 км южно от Асеновград. 

Манастирът е основан през 1083 г. от грузинеца Григорий Бакуриани, който направил дарение за изграждането му. Дълго време манастирът е бил грузински. От създаването му е запазена двуетажната костница, която се намира на около 400 м от него.
Към края на ХІІ и началото на ХІІІ век е изградена зимната църква на манастира „Свети Архангели”, така че да се свързва с чардаците от втория етаж на западното крило, където са били монашеските килии. Смята се, че след падането на България под oсманско владичество (края на XIV век) в Бачковския манастир е бил заточен последният български патриарх – Eвтимий.
Изграждането на нови манастирски сгради започва в края на ХVІ в., най-вероятно тогава е изградено и източното крило с укрепената главна порта. През 1601 г. е преизградено южното крило, където се намира магерницата и просторна трапезария с мраморна маса. Върху нея посетителите могат да видят годината на строителството. На северната стена на трапезарията през 1864 г. е изографисана сцената „Изнасянето на чудотворната икона”. През 1604 г. е построена съборната черква „Успение Богородично”, която е трикорабна, едноапсидна, с притвор и купол.
През 1833 г. стопанският двор бил разширен и застроен с нови сгради. В периода 1834 – 1837 г. е построена третата църква, посветена на св. Никола. Захарий Зограф, известният български иконописец (1810 - 1853 г.) я изписва в периода 1838 – 1840 г., а през 1841 г. той украсява и преддверието на църквата „Св. Архангели”.
В съборната църква е запазена иконата на „Св. Богородица” със сребърен обков от 1311 г., която е смятана за чудотворна. В манастира могат да бъдат видени икони, сребърни обкови за евангелия и други художествени творби, датиращи от ХVІ - ХІХ в. От ХVІІ в. са останали дърворезбованата структура на позлатения иконостас и царските двери в главната църква. В съборната църква са погребани българският екзарх Стефан І (1878 – 1957) и българският патриарх Кирил (1901 – 1971). Към манастира има музей, в който се съхраняват някои от най-старите предмети, свързани с историята му.
Любимо място за поклонници и посетители е дворът на Бачковския манастир, където има интересни дървета, като райска ябълка или китайски бор. Манастирът е мъжки, действащ и предлага настаняване. Храмовият му празник е на 15 август. Посетителите могат да закупят информационни материали, книги, сувенири, икони. Пътят от паркинга до манастира е осеян с малки магазинчета и щандове, на които се продават керамични, дървени изделия и други сувенири.

76.Асеновата крепост, или Петрич, е средновековна крепост, която се намира в планината Родопи и е отдалечена на 2 км от Асеновград, България.

Крепостта е съществувала още по времето на траките, преустроена е от Византия през IX век, за да охранява вратата на Беломорския проход и да осигури византийската граница в този край. Първите писмени сведения за крепостта са от XI век и са получени от устава на тогава построения Бачковски манастир. От тези сведения се вижда, че Асеновата крепост е притежавала собствена армия и администрация. Превземана е от кръстоносците по времето на Четвъртия кръстоносен поход. Крепостта съществува до 1410 г., разрушена е от нахлуващите османски войски.
Наречена е на цар Иван Асен II, който през 1231 г. прави редица поправки по нея с цел заздравяването ѝ. Издълбаният в една скала на крепостта надпис свидетелства за това:
„ В лето 6739 (1231) индикт четвърти от бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси Севаста и изгради този град. “

77.Ботев е най-високият връх в Стара планина с надморска височина 2376 м. Намира се в община Карлово, Пловдивска област. До 1950 г. се нарича Юмрукчал, след това е преименуван в чест на Христо Ботев.

Върхът се намира в Централна Стара планина, близо до Карлово и Калофер. Той представлява обширно пасище с гранитна основа, страдащо от значителна ерозия, причинена от мащабното строителство и полагането на множество кабелни трасета. На връх Ботев са изградени метеорологична станция и радиорелейна и телевизионна станция (отворена на 10 юли 1966 г.), която покрива с телевизионен и радио сигнал над 65% от територията на България.
Най-краткият маршрут за изкачване на върха е през южното било на планината от хижа Рай . Преходът отнема около 2,5-3 часа, минава се по така наречената Тарзанова пътека. Други възможности за изкачване са от хижа Плевен с преход от 3,5-4 часа, от хижа Тъжа с поход от 4,5-5 часа, и от хижа Васил Левски за 3,5-4 часа.
От запад към върха води билен маршрут, който започва от хижа Добрила и следващ вододелното било на Троянско-Калоферската планина. Трудността му е от степен IV B. Преходът не се препоръчва за използване през зимата, защото е лавиноопасен. При хубаво време и добра видимост, които тук са рядкост, предлага неповторими гледки към Северна и Южна България.
Южните склонове на върха са силно наклонени и на места пресечени от отвесни скали (наречени Райски скали), подходящи за катерене. В местността на скалите се намира най-високият водопад в България и на Балканския полуостров, Райско пръскало, с височина 124,5 м. Водопадът се захранва от снежните преспи, намиращи се под върха, които му осигуряват непресъхващ източник на вода.
Връх Ботев лежи на територията на резерват Джендема. В него се срещат множество ендемични видове, уникални по рода си и разпространени единствено на територията на резервата.

78.Националният музей “Христо Ботев” се намира в Калофер – родния град на големия български поет и революционер. Разположен е в парк “Ботевата градина” и включва следните обекти: мемориална къща-музей, изложбена зала, паметник на Христо Ботев и паметник на Иванка Ботева – майка на поета. Целият ансамбъл е обявен за паметник на културата. Музеят е включен в Стоте национални туристически обекта и има печат.

Къщата на Христо Ботев представя автентичната обстановка, в която е живяло семейството на героя. В изложбената зала са аранжирани лични вещи, документи, публикации и други материали, свързани с живота и творчеството на Христо Ботев, както и на неговото семейство и съратници.
След близо 10-годишни проучвания професор Тачев установява, че в Калофер семейство Ботеви са живеели в две къщи и изработва проекти за изграждане на една от тях и оформянето ѝ като музей, които обаче остават нереализирани. След смъртта му с това дело се заема археолог Балтаджиев. Той изгражда по свои проекти музея и през 1944 година той е завършен. На 24 май за пръв път е отворен за посещение, а на 2 юни и официално.
Съвременната модерна сграда на музея отваря врати на 6 януари 1973 година, като е построена в непоследствена близост. В нея са изложени и могат да се видят единствените запазени лични вещи на Христо Ботев — джобният му часовник и писалищни принадлежности, мастилница от стъкло, преса и поставка за писалка във формата на подкова. В експозицията е изложено месингово хаванче с името на Ботевата съпруга Венета и кърпа с монограм на дъщерята на Ботев — Иванка. Освен тях Венета Рашева — Божинова, внучка на Венета Ботева, е дарила на музея и том с произведенията на Христо Ботев с бележки от неговата дъщеря и подпис. Семейство Рашеви дарява и други предмети, снимки и писма.

79.Националният музей „Васил Левски” се намира в централната част на град Карлово. Музейният комплекс включва родната къща на Васил Левски, мемориaлния параклис „Всях светих болгарских”, Чардаклиевата къща, музейна експозиция и паметник на Гина Кунчева – майката на Левски.

Васил Иванов Кунчев-Левски (1837 г. – 1873 г.), наричан още Апостола на свободата, е най-почитаният герой от българската история. Борец за свобода, революционер и радетел за равноправие, той е един от основните идеолози и организатори на борбите за национално освобождение от османско владичество през XIX век. Обесен е от османската власт на 19 февруари 1873 г. в гр. София. Музеят на Васил Левски има многогодишна история. Началото му е свързано с възстановяването на родната къща на Апостола през 1933 г. и нейното отваряне като музей през 1937 г. Къщата е малка едноетажна сграда със зимник, килер и скривалище в приземието и две стаи на етажа – една за нощуване и една гостна. До къщата е долепена работилницата - ниска постройка, състояща се от стая с навес. Първоначалният вид на къщата е възстановен благодарение на племенниците на Левски - дъщерите на сестра му Яна. 
През 1955 г. в близост до къщата е изградена зала за документална експозиция. Впоследствие тя се оказва малка и през 1965 г. е построена нова сграда, а старата е преустроена в кинозала. От 1968 г. до 1992 г. къщата музей е филиал на Градския исторически музей в Карлово. От 1993 г. е самостоятелен музей. На 21 юли 2000 г. той е обявен за държавен културен институт с национално значение.
От 1994 г. в Карлово музейният комплекс се възстановява и разширява. Построени са и са включени още Чардаклиевата къща и мемориалният параклис „Всех святих болгарских”.
Чардаклиевата къща се намира непосредствено до родната къща на Васил Левски. В нея е живяло семейството на лелята на Апостола Дона Чардаклиева – сестра на Гина Кунчева. Къщата е била построена около 1840 г. 
Мемориалният параклис „Всех святих болгарских” е построен в памет на Апостола.
Експозицията на музея е събирана повече от 65 години и съхранява вещи, документи и снимки, свързани със семейството, с живота и делото на Васил Левски, на негови сподвижници от Карлово и от други краища на страната. Тук се пазят почти всички научни биографични изследвания и литературни творби, посветени на Апостола, произведения на изобразителното изкуство и др.
Днес музеят „Васил Левски” е един от най-посещаваните мемориални музеи в България.
На 19 февруари, датата на която е обесен Апостола, всяка година в Карлово се чества денят на подвига и саможертвата на Васил Левски. Организират се викторини, изложби, литературни срещи.
18 юли пък е празникът на град Карлово . На този ден - рождената дата на Апостола, в родния му град се провежда народен събор „Ден на Васил Левски”, организиран от община Карлово, фондация „Васил Левски” и Националния музей „Васил Левски”.

80.Девическият манастир “Въведение Богородично” в Сопот е основан през 1665 г. от схимонахиня Сусана (според други податки – в 1404 г., но няма сигурни данни).

Застроен в близост до Хилендарския метох, който бил изгорен от кърджалиите през 1794 г., но оставил названието “метох”, пренесло се върху Девическия манастир (без да е метох на който и да било манастир). В този хилендарски метох е идвал о. Паисий и донесъл своята “История славеноболгарская”,която била многократно преписвана и е имало запазени два преписа-преправки от 1828 и 1845 година,които изгарят при опожаряването на Сопот от турците в 1877 г.
Запазена е от това време(третата четвърт на XVII век) църквата на манастира “Въведение Богородично”, която е интересна с архитектурната си планировка – няма изразена апсида от източната страна и е полуподземна (вкопана наполовина в земята). Само още една подобна църква е известна в пределите на България – тази в село Добърско (Разложко). Интересни са запазените в нея стенописи от XVII век – т.нар. “светии без глави”, и живописта на “царския ред” на иконостаса.
Също така интересна е запазената жилищна сграда с чардаците от XVIII век, която по чудо заедно с църквата оцелява при опожарявянето на Сопот от турците през 1877 г. и в която е запазена килията на девическото килийно училище (действало до 1850 г.), скривалището под килията на игуменката Христина (в което се е укривал Васил Левски).
Тук също е запазена и най-старата лоза в цяла Юго-източна Европа (а може би и в цяла Европа), която е на 350 год. и продължава да ражда.
В манастира е съществувал скрипторий за преписване на църковна книжнина, а също и иконописна школа за монахини, действала до 30-те години на XX век.
Манастирът е описан от Иван Вазов в почти всички негови по-големи и известни произведения: “Под игото”; “Нова земя”; “Чичовци”; “Хаджи Ахил” и др.

81.Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважението към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов. Според Борис Вазов, родът на Вазовци произхожда от Кирко Арнаудов от нестрамското село Яновени, който се преселва в Сопот в края на 18-ти век по време на управлението на Али паша Янински.

Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към рускоезичната поезия. През 1865 учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-поддаскал. Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.
През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Освен това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 г. в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“.

82.Град Перущица е разположен в полите на Родопа планина, на 21 км от Пловдив.

Историческият музей в град Перущица се намира в самия център на града – срещу читалището. Създаден е през 1955 г., за да съхрани част от богатата история на това древно селище.
Комплексът включва четири зали. Експозицията в сградата на музея проследява хода на развитие на селището от неолита (VI хил. пр.Хр.) до съвременния му облик. Етнографската експозиция запознава с бита на населението: оръдия на труда, облекло, съдове, накити. 
Особено внимание е обърнато на периода преди Освобождението (1878 г.). Интересни са оригиналната въстаническа униформа от 1876 г., пушката на Спас Гинов (една от жертвите на клането в Перущица при потушаването на Априлското въстание от 1876 г., който първо убива семейството си, след това и себе си, за да не попаднат в ръцете на османците), картината "Защитата на Перущица" от художника Д. Добрев, лични вещи и оръжие.
Част от музея е църквата „Св. Архангели Гавраил и Михаил”, в която по време на Априлското въстание перущенци са се крили и 7 дни са се сражавали за живота и свободата си. Строена е от брациговски майстори през 1847 – 1848 г. В каменен саркофаг се съхраняват костите на революционерите. На източната стена на голяма мраморна плоча са написани имената на загиналите, а близо до саркофага е поставена скулптурната група "Кочо". Въстаникът Кочо Честеменски е един от многото перущенци, сложили край на живота си заедно със семействата си, за да не попаднат в ръцете на турците.
Друга интересна забележителност, намираща се в непосредствена близост до църквата, е Дановото училище - първото класно училище в града. През 1876 г. училището е превърнато в болница, функционираща със средствата на лейди Емили Странгфорд (английска общественичка, която организира събирането на помощи за пострадалото българско население след потушаване на Априлското въстание).
Над града, на хълма Власевица, се извисява величествен монумент – Паметник на трите поколения. Той е построен в чест на загиналите по време на Априлското въстание. Намира се на около километър от града – до него се достига по асфалтов път – с кола или пеша. От паметника се открива гледка към цялата околност, град Пловдив и планината Родопи.

83.„Свети Константин и Елена“ е православна църква в град Пловдив, намира се в Старинния град.

Разположена е в Стария град, на прехода между Хълма на играчите и Хълма на стражите, точно до източната порта на античния акропол. Построена е през 1832 година на мястото на стара църква от майстор Петко Боз1 и е богато украсена с икони на Захарий Зограф, Димитър Зограф, Атанас Гюдженов, Никола Одринчанин, Станислав Доспевски, Иван Пашкула.
Християнството навлиза във Филипопол още през IV век сл. Хр., а гражданите му вдигнали храм (на мястото, където сега е църквата) скоро след съдбовния Милански едикт (313 г.), с който император Константин Велики (306-337) признал Христовото учение за официална религия. Храмът бил посветен на самия римски император (Свети Константин) и на майка му (Света Елена). Изборът на мястото за храма не бил случаен. През езическата епоха, по време на гоненията на християни в дните на император Диоклециан (284-305) заловили 38 равноапостоли от Пловдив и околността, като между тях били и знатните граждани Севериан и Мемнос. Посечени били точно на мястото, където впоследствие е издигната черквата.
Според свидетелството на Теофан Изповедник храмът е въздигнат през 326 г., а според професор Козма Апостолидис първоначално се е наричал „Св. св. Севериан и Мемнос” и едва век по-късно е наименуван на канонизирания римски император и майка му. Протестантският богослов и пътешественик Стефан Герлах описва църквата като най-тайнствената в Пловдив през годините около 1578 г. Три века по-късно, към 1830 г. Константин Моравенов видял постройката в руини, без покрив. Преживяла превратностите на времето в продължение на хилядолетие и половина, през същинския османски период църквата била почти изоставена. Поради обезлюдяването на Трихълмието през XVIII век, в нея рядко се провеждало богослужение, а и неудобното ѝ местоположение затруднявало достъпа на черкуващите се християни.
Нововъздигнатият храм през 1832 година имал в амвона си иконите на светите Константин и Елена, изработени през XV век, а в подземието, където била костницата, била поставена старинна храмова апсида с древен християнски стенопис от IV-V век.

84.Античният театър в Пловдив е разположен в Стария град, в седловината между двата хълма Джамбаз и Таксим тепе. Построен в началото на II в.н.е., по времето на император Траян (98 – 117), той е един от най-добре запазените антични театри в света. Обявен е за археологически паметник в бр. 6 на Държавен вестник от 1995 г.

Разкрит е при археологически разкопки, проведени през 1968-79 г. от Археологически музей - Пловдив. 
Зрителната му част (театронът) е амфитеатрална и разделена на два ранга, всеки състоящ се от 14 реда седалки, издялани от мрамор. Седалките са разделени на сектори от спускащите се към сцената стълбища. Двата ранга са разделени с широка хоризонтална пътека (диазома).
Откъм страната на сцената се издига двуетажна постройка, наречена скене (съблекалня за актьорите), със странични крила. Открити са надписи и изящни статуи, които сега са включени в архитектурата на сградата. Античният театър побирал от 5 до 7 хиляди зрители.
Голяма част от постройката е разрушена в края на IV век от пожар или земетресение, след което останали 20 от общо 28 реда на амфитеатралния театрон. Тъй като скенето е било срутено до основи, то е било реставрирано след обстойни археологически проучвания.
Днес античният театър е адаптиран към съвременния културен живот на Пловдив и побира около пет хиляди зрители. Той е най-емблематичният паметник на непрекъснатата културно-историческа приемственост, осъществявана в града през вековете.
Туристите се обслужват от екскурзоводи, предлагат се беседи на български, английски, немски, френски, руски, чешки. Екскурзоводските беседи са само по предварителна заявка в Балабановата къща, която се намира на ул. „Д-р К.Стоилов” №57.
На входа на театъра се продават информационни материали и сувенири.

85.Регионалният етнографски музей – Пловдив, е вторият по големина в България специализиран музей от такъв тип. Основан е през 1917 г., а от 1938 г. се помещава в Куюмджиевата къща в Стария град, обявена за паметник на културата в бр. 4 на Държавен вестник от 1995 г.

Богатата експозиция представя традиционната култура на Тракия, Родопите и Средногорието от периода на Възраждането (XVIII – XIX в.). В постоянната експозиция земеделието и животновъдството са представени като основни поминъци на населението от региона. От традиционните занаяти тук са намерили място едни от най-характерните за периода на Възраждането – абаджийство (производство на вълнени платове) и гайтанджийство (производство на цветни вълнени шнурове), грънчарство, медникарство, железарство. Златарската работилница е експонирана с целия си инвентар в музея. Показана е част от богатата колекция накити и църковна утвар. Отделено е място за традиционни народни костюми, тъкани и килими, музикални инструменти и обреден реквизит. Представен е и градският бит. Интериорите на Копривщенска стая, Родопска стая и Пловдивска гостна стая допълват информацията за бита и културата на населението в региона.
Произведенията на изобразителното изкуство в Регионалния етнографски музей – Пловдив, наброяват над 100 ценни картини, икони, статуетки, пана, дърворезби, метални пластики. Сред авторите са художници като Симеон Велков (1885 г. – 1966 г.), Коста Форев, Георги Божилов-Слона (1935 г. – 2001 г.), Димитър Киров (1935 г. – 2008 г.), Колю Витковски (1925 г. – 1999 г.). Със своите над 2000 инвентарни единици Фототеката притежава голям информационен потенциал за научни интерпретации и илюстрации на живота в Пловдив и Пловдивския край – портрети, облекло, архитектура, бит, празнична обредност и др. По-голямата част от снимките са черно-бели, върху картон и датират от началото на ХХ век, а техни автори са най-известните фотографи по това време. Експозицията включва уникалното платно на Иван Мърквичка (1856 г. – 1938 г.) „Пазар в Пловдив” (1888 г.) – едно от първите произведения, които отразяват всекидневния живот на българския град след Освобождението (1878 г.).

86.Историческият музей в гр. Пловдив е създаден през 1951 г. Той има за цел да съхрани и опази за поколенията културните ценности и историята на Пловдив и Пловдивския край от XV до XX век. Състои се от четири експозиции, разположени в различни сгради в централната част на града – „Българско възраждане”, „Книгоиздаване в България през втората половина на XIX и началото на XX век”, „Съединение на България 1885 г.” и „Музеен център за съвременна история”. Четирите колекции са събирани през различни периоди и са обединени през 1993 г.

Експозицията „Българско възраждане” се намира в Стария град, в една от най-представителните възрожденски къщи – къщата на Димитър Георгиади. Представен е периодът от падането на България под османско робство (края на XIV в.) до Освобождението (1878 г.). По-специално внимание е отделено на епохата на Възраждането (XVIII – XIX в.). Съхранени са лични вещи и документи, свързани с велики личности, дали своя принос за града. Проследено е и развитието на националноосвободителното движение срещу османската власт.
Експозицията „Книгоиздаване в България през втората половина на XIX и началото на XX век” е открита през 1975 г. Намира се в къщата музей „Христо Г. Данов”. Данов (1828 г. – 1911 г.) се счита за основател на българското книгоиздаване и основен снабдител на българските училища с учебници през Възраждането. В тази секция на музея се съхраняват над 5000 тома книги, уникални издания, географски карти и учебни картини и помагала, предмети от бита, лични вещи и кореспонденция на Христо Данов и неговото издателство. Направена е възстановка на класна стая от периода на Българското възраждане, както и на работния кабинет на видния пловдивски издател. Самата сграда на музея също е много интересна – пример за Пловдивска симетрична къща с богата орнаментика.
Музейната експозиция „Съединение на България 1885 г.” е разположена в непосредствена близост до площад „Съединение”. Помещава се в сградата, служела на Областното събрание на Източна Румелия (автономна провинция на Османската империя, създадена според условията на Берлинския договор от 13 юли 1878 г.). След Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.) в нея се помещава Пловдивската народна библиотека. Експозицията е създадена през 1985 година в чест на 100-годишнината от Съединението на България. В същата година е изграден и паметникът, разположен на едноименния площад срещу сградата на музея. Експозицията представя интересния период от историята на Пловдив, когато той е бил столица на Източна Румелия.
Музейният център за съвременна история е част от Историческия музей от 1948 г. Разположен е в сградата на бивш офицерски клуб. Експозицията представя развитието на града от Освобождението (1878 г.) до края на 40-те години на XX век. В музея се съхранява и богата колекция от уникални японски кукли. Сбирката е наречена „душата на японската кукла” и е събрана със съдействието на Японската агенция за доброволци в чужбина.
Освен „Съединение на България”, всички останали експозиции се намират в архитектурния резерват Старинен Пловдив (Стария град). Обиколката им обогатява не само с исторически сведения, но и дава достъп на посетителя до уникалния дух на Българското възраждане с прекрасната архитектура и запазените улици и сгради.
Експозиция „Съединение на България 1885 година”:

87.Архитектурният резерват Старинен Пловдив е отлично запазен комплекс, в който на неголяма площ можем да се разходим из различните епохи, да видим антични сгради, адаптирани към съвременния живот, и да усетим атмосферата на града по времето на Възраждането.

Старият град, както е известен комплексът, е разположен на естествено възвишение – трихълмието (близко разположените хълмове Джамбаз, Небет и Таксим). През вековете тук са живели много народи. Всеки е оставил както останки от своята култура, така и своето име на града. Пловдив е един от най-старите градове в Европа – началото му датира от 4000 години пр.Хр. През античността траките се заселват на хълма и създават укрепено селище, което през IV век пр.Хр. е завладяно от Филип Македонски. Той дава едно от многобройните имена на града – Филипополис, и го обгражда с дебели крепостни стени. По-късно траките си връщат властта над града, но след серия от битки, през I век той попада под римска власт. От тракийско време е запазена крепост на самия връх на Небет тепе.
По време на Римската империя Пловдив (тогава Тримонциум) е бил важен областен център. Градът е процъфтявал и е кипяло мащабно строителство както на сгради и съоръжения, така и на пътища.
От това време са останали множество добре запазени останки от процъфтяващия град – павирани улици, крепостни стени, сгради, водоснабдителна система и канализация.Тримонциум дотолкова се разраства, че излиза от границите на крепостните стени и се налага да бъдат построени нови. Много от частите на града се разполагат не на хълма, а в подножието му.
По-интересни обекти от римско време са Античният театър, Римският стадион, Античният форум и жилищната сграда „Ейрене”.
 
Античният театър (Амфитеатърът) е разположен в естествена седловина между Таксим и Джамбаз тепе. Построен е по времето на император Траян (началото на II век). Той е изключително добре запазен. Бил е много пищно украсен и е побирал до седем хиляди зрители. След старателна реставрация днес Античния театър отново е отворен за представления.
 
Римският стадион се намира под площад „Джумаята”, където е видима само част от него. Датиран е от ІІ в. и е построен по модел на Делфийския стадион – в света има само 12 такива.
Античният форум е разположен до площад „Централен”, в непосредствена близост до Централната поща. Построен е през I век при император Веспасиян. Представлява комплекс от сгради, библиотека, монетарница, одеон и др.
Жилищната сграда „Ейрене” се намира в подлез „Археологически” на бул. „Цар Борис ІІІ”. Има много богата мозаечна украса, включваща изображение на жена, подписано с името Ейрене, датира от ІІІ – ІV в.
Следва византийският период от историята на града - в края на IV век. Малко по-късно тук се заселват и славяни – те кръщават града Пълдин.
По времето на създаването на Първата българска държава (VII в.) Пълдин остава извън границите й. Хан Крум (управлявал 803 – 814 г.) първи завладява града през 812 г., а официалното му включване в границите на държавата е малко по-късно – по времето нахан Маламир (управлявал 831 – 836 г.). Византийците успяват да го върнат към територията си, но с променлив успех. През вековете властта над града преминава от едни в други, като за кратко дори става владение на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. Окончателно градът е предаден на българите през 1344 г.
От периода на Средновековието е останала източната порта на крепостните стени – известната Хисар капия.
Османските войски, които завладяват Пловдив през 1364 г., дават нова насока на развитие. Мястото на византийската архитектура е заето от съвсем нов вид строителство – с типично ориенталски черти. Новото име, което получава градът, еФилибе. От този период са запазени Джумая джамия (намира се в самия център на града, до Античния стадион), Чифте баня (построена през 1582 г., днес превърната в Център за съвременно изкуство) и Часовниковата кула от XVI век на върха на Сахат тепе.
По време на Възраждането Пловдив е важен икономически център. В града живеят много заможни и образовани хора, които пътуват из цяла Европа. От своите пътувания те донасят не само екзотични стоки, но и нови културни течения. Богатите пловдивски търговци показват благосъстоянието си чрез строежа на красиви, богато орнаментирани къщи, станали емблематични за Стария град. За разлика от кирпичените къщи в началото на Възраждането, които са малки по размери, несиметрични и практични, в по-късно време строителството се разгръща с повече въображение и размах, като се набляга на пищността и детайлите. Новите възрожденски къщи са симетрични (овален салон с по четири стаи в ъглите) и раздвижени с еркери и клюкарници на горния етаж. Наречени са в архитектурата с понятието "Пловдивски къщи". Освен красив архитектурен стил, богатите къщи имат допълнителни пристройки като мраморни кладенци, хранилища за ценни стоки, пристройки за слуги и дори турски бани с пералня. Особено е наблегнато на цветната украса на фасадата с красиви орнаменти, а интериорът е допълнен със стенописи и богати дърворезби по мебелите, тавана и стълбищните парапети.
По-интересни обекти от периода на Възраждането са къща Мавриди, къща Недкович, къщата на Степан Хиндлиян, Балабановата къща, Куюмджиевата къща и др.
В интересни възрожденски къщи се разполагат и три от експозициите на Регионалния исторически музей.
В Стария град в различни сгради се намират сбирки и на Градската художествена галерия.
От периода на Възраждането са запазени също храмове и обществени сгради, които допълвали духовния и културен живот на будното пловдивско общество.
Голяма част от възрожденските къщи са отлично запазени и реставрирани в архитектурния резерват Старинен Пловдив.
Старият град е резерват, който пази ценна част от историята на града. Но той не може да бъде място, което да остане непроменено. Както още от древността една култура стъпва върху основите на друга, за да достигне до нещо ново и по-добро, така и днес Старият град е не просто хълм с руини и къщи. Той е част от съвременния Пловдив, адаптиран и погълнат от нуждите и идеите на новите поколения. Тук се намират Академията за музикално и танцово изкуство (в сградата на Жълтото училище) и Биологическият факултет на Пловдивския университет. Много от възрожденските къщи се използват и до днес като жилищни сгради, а други са превърнати в музеи и галерии. В Античния театър се изнасят представления и концерти. Старият град е любимо място за разходка, а многобройните кафенета и добри ресторанти, някои от които с дълголетна история, правят посещението още по-приятно – особено през горещите летни вечери.
Работно време на обектите:

88.Панорама „Плевенска епопея 1877 г.” е единствен по рода си паметник на Балканския полуостров. Изграден е през 1977 г. по повод 100-годишнината от освобождението на Плевен от османско владичество. Паметникът се издига на самото бойно поле, в Скобелевия парк-музей в югозападните покрайнини на града. Освобождението на Плевен е преломен момент в хода на Руско-турската война от 1877-1878 г.

Сградата на паметника е изградена и довършена само за 11 месеца. Тя е с форма на пресечен конус, носен от четири стилизирани щика. Три хоризонтални пръстена опасват цялата сграда и символизират трите щурма на Плевен, а пръстенът с щиковете - блокадата на града.
Панорама „Плевенска епопея 1877 г.” се състои от четири зали: уводна, панорамна, диорамна и заключителна. В уводната зала шест живописни платна с размери 4 на 3,60 метра отразяват моменти от българската история и Руско-турската война от 1877-78 г.
Панорамната зала е с диаметър 40 м. По стената й е монтирано панорамното платно, дълго 115 м и широко 15 м, което илюстрира драматичните събития от третия щурм при Плевен. В подножието на платното е пресъздадена атмосферата в окопите с копия на автентични предмети и оръжия от епохата.
Диорамната зала е по-малка от панорамната, а платното в нея изобразява последния бой за Плевен в долината на р. Вит на 10 декември 1877 г. Размерът на платното е 17 м на 5 м.
В заключителната зала две картини показват капитулацията на Осман паша и зимното преминаване на Балкана от руската армия.
В Панорамата могат да се закупят информационни материали и сувенири.

89.Св. Георги Победоносец е православен параклис-мавзолей в град Плевен, България. Намира се на площад „Възраждане“ в центъра на града. Проектът на мавзолея е на архитект Пенчо Койчев, а строителството е завършено през 1907 година.
Построен е в памет на православните войници, загинали при Обсадата на Плевен през 1877-1878 година, останките на много от които са погребани в криптата на параклиса.

90.Регионалният исторически музей в Плевен е научен и културно-просветен институт.Осъществява своята дейност по издирването, проучването, представянето, опазването и популяризирането на паметниците на културата, природните образци, флората и фауната на територията на Плевенска област.

В областта са разкрити значими археологически обекти - римският град Улпия Ескус при с. Гиген, късноантичната и ранновизантийска крепост Сторгозия край Плевен, средновековната българска крепост в Никопол.
По профил музеят е общоисторически с природонаучен отдел. В структурата му са включени следните основни специализирани отдели и обслужващи звена: Археология, История на България ХV - ХІХ в., Нова и най-нова история, Етнография, Природа, Фондове и научен архив, Връзки с обществеността, Ателие за реставрация и консервация, Фотолаборатория, Библиотека.
Музеят и музейните фондове са разположени в представителна двуетажна сграда - паметник на културата с национално значение, с обща площ от около 7000 м2 и парк с открита експозиция на площ от 37 дка. Основният фонд на музея включва над 180 000 музейни единици. Специализираната библиотека на музея разполага с над 10 000 тома научна литература и периодични издания. От 1976 г., съвместно с музеите във Враца, Видин и Монтана, музеят в Плевен участва в издаването на годишник - Известия на музеите в Северозападна България, от който до сега са отпечатани 27 тома. 

91.Живописното ждрело на река Ерма (Трънското ждрело) се намира на около 3 км от град Трън и представлява една от атрактивните природни забележителности в тази част на страната. Ждрелото е с дължина около 100 метра и ширина в най-тясната част около 5 метра. От двете страни на реката се издигат отвесни скали с височина около 150-200 м.

За любопитните туристи и природолюбителите е изградена специална екопътека, която започва от южния край на каньона. Маршрутът е с дължина 13 км и минава през дървени мостове над река Ерма, продължава през тунел, прорязан в скалата, а зад него се спуска по 35-метров дървен мост, след който започва изкачване на западната скала на ждрелото. Най-интересните и атрактивни обекти по трасето на екопътеката са двете ждрела - на река Ерма и на река Ябланишка.
Гледката, която се открива от екопътеката, спира дъха с внушителните си скални образувания в речните ждрела, пенливи водопади и водни прагове. 
Ждрелото на Ерма е резултат от хилядолетното ерозионно действие на реката, която е прорязала дълбока теснина във варовика. Преди повече от век, посещавайки това ждрело, големият български писател Алеко Константинов възкликва възхитен: "Какво, Швейцария ли?".
Ждрелото на Ерма е обявено за природна забележителност със Заповед №.1803 от 26.07.1961 г. с цел опазване на уникални скални образувания. Но тук забележителна е и живата природа. Само на няколко квадратни километра се срещат десетки  дървесни, храстови и тревни видове. Някои от тях  са изключително красиви, като например люлякът през месец май или смрадликата през септември и октомври, а най-вече изключително рядката, срещаща се само на Балканския полуостров райхенбахова перуника (Iris reichenbachii), която може да се види през месец юни.
Птичето царство също впечатлява със своето богатство – тук се наблюдават интересни видове като бял щъркел (Ciconia ciconia), осояд (Pernis apivorus), ливаден блатар (Circus pygargus) и др. От бозайниците тук се срещат видра (Lutra lutra), мaлък подковонос (Rhinolophus hipposideros), голям подковонос (Rhinolophus ferrumequinum), европейски вълк (Canis lupus), рис (Lynx lynx) и др. Земноводните са представени от голям гребенест тритон (Triturus karelinii), жълтокоремна бумка (Bombina variegata) и др.

92.Историческият музей на град Батак е създаден през 1956 г. Музейният комплекс обхваща сградата на музея, историческата църква костница „Св. Неделя”, Балиновата и Шаровата къща.

Град Батак се намира в планината Родопите, на 150 км югоизточно от София и на 35 км южно от град Пазарджик. Историята на града е неразривно свързана с Априлското въстание от 1876 г. срещу османската власт. Потушаването на въстанието взема хиляди жертви сред българите, а Батак и неговите жители са сред най-пострадалите в страната. Тук са избити хиляди хора от османската власт, без значение от техния пол и възраст, а световният отзвук след събитията в Батак дава основание на Русия да се намеси и да обяви война на Османската империя, в която голяма част от България е освободена.
Един от символите на Батак е историческата църква костница „Света Неделя”. Църквата е построена през 1813 г., изградена е изцяло от камък и е вкопана повече от метър в земята. Храмът остава в българската история, след като през Априлското въстание (1876 г.) в нея се скрива голяма част на населението на Батак, за да се спаси от башибозуците (нередовна войска в Османската империя). Три дни и нощи над 2000 души престояват в малката църква. И до днес може да се види кладенецът, който майките са изкопали с голи ръце, търсейки вода за децата си. Батак е изгорен до основи през Априлското въстание, остава единствено каменната църквата „Света Неделя”. Оттогава църквата не се използва за богослужения. През април 2011 г. Българската православна църква канонизира мъчениците от Батак, чиято памет ще се почита на 17 май, а църквата отново ще се превърне в действащ храм. С брой 52 на Държавен вестник от 1977 г. църквата костница е обявена за исторически паметник на културата с национално значение.
Срещу храма се намира сградата на Историческия музей. В него се съхраняват автентични предмети и документални материали от Априлското въстание и Руско-турската война (1877-1878 г.). Изложени са и находки от археологически разкопки в района.
Повече за бита, културата, поминъка и обичаите на местното население в края на ХІХ и началото на ХХ век разказва етнографската експозиция, която се намира в Балиновата къща. Тази къща е образец на традиционната баташка архитектура. Традиционно баташкото жилище е било с бели стени, но Балиновата е от малкото къщи в града с декорирани стени. В покрития вътрешен двор на къщата е разположена експозиция, посветена на дървообработването и дърводобива, които са били основният поминък на местните хора в миналото. В двора може да се види единствената запазена външна пещ в Батак. На втория етаж в Балиновата къща е уредена експозиция, която показва как са изглеждали жилищните помещения на местния дом.
В Шаровата къща, която също е част от музейния комплекс, е разположена музейната галерия „Борис Шаров”. Къщата обаче има непостоянно работно време и функционира само когато в нея се представят изложби.
В обектите към Историческия музей могат да се закупят информационни материали, разнообразни сувенири, картички и др.

93.Снежанка е една от най-красивите пещери в България. Наричана е още „Перлата на Родопите” и е включена в списъка на 100-те национални туристически обекта. Обявена е за природна забележителност със заповед No.512 от 14.03.1961 г. В своите само 145 метра дължина тя е събрала всички форми на пещерни образувания. Намира се на 5 км oт град Пещера в посока към гр. Батак.

Пещерата е образувана от Новомахленската река. Намерените в нея артефакти сочат, че около 600 г.пр.н.е. е била обитавана от древните траки. По-късно е забравена, за да бъде открита отново през 1961 година от туристи.
Пещерата е сравнително малка, но изключително богата на естествените пещерни украси – сталактити, сталагмити, синтрови езера и драперии. Името си носи от снежнобелите наслаги, образували се милиони години и застинали в причудливи форми – „Делфинчето”, „Каракачанката”, „Статуята на свободата”, „Джуджета”, „Папагалче”, както и едноименната „Снежанка” - сталагмит с формата на девойка, чакаща своя принц. Пещерата се състои от няколко красиви зали: „Залата на виметата“, „Голямата зала“, „Музикалната зала“, които са свързани със Срутището, над което минава мост. Във „Вълшебната зала“, последната, достъпна за посетители, се намира фигурата, оприличавана на приказната героиня Снежанка, дала името на пещерата.
Биоразнообразието на територията на пещерата включва интересни представители на троглобионтите - отлично адаптирани към подземен живот организми. В пещерата живеят 4 вида прилепи - Голям подковонос (Rhinolophus ferrumequinum), Малък подковонос (Rhinolophus hipposideros), Трицветен нощник (Myotis emarginatus) и Голям нощник (Myotis myotis). Част от тях могат да се видят в осветените части, достъпни за туристи. Безпокойството им не е желателно.
Пещерата е благоустроена и отворена за посетители всеки ден. До входа има чайна и щанд за сувенири. Групи за посещение се организират на всеки час.
Снимането в пещерата е забранено. Пещерата е под 24-часово видеонаблюдение.

94.Родната къща на Райна Княгиня е паметник на културата с национално значение. Тя е представител на средногорския тип асиметрична къща.

Старинен надпис, запазен върху една от гредите на голямата дворна врата, сочи годината на построяване – 1673 и нейните първи собственици – Тасо и Михо. В този дом, на 18.01.1856г. се ражда бъдещата знаменоска на Априлското въстание – Райна Попгеоргиева Футекова – Райна Княгиня. На 3 май 1950г. къща – музей “Райна Княгиня” разтваря врати за първите си посетители като музей. През 1979/81г. е извършена основна реставрация на къщата. В бившата занаятчийска работилница “Керена”, на първия етаж е представена документално – веществена експозиция, посветена на живота и ролята на Райна Княгиня по време на Априлското въстание. Етнографската експозиция на втория етаж, дава представа за обстановката, в която се ражда и израства бележитата българка. Сред ценните реликви в музея е Главното знаме на панагюрските въстаници, което Райна Княгиня възпроизвежда през 1901г. по случай първото официално честване на Априлското въстание. В двора на къщата-музей се намира мраморна скулптура на знаменоската, под която се съхраняват нейните тленни останки. През 1992г. наследниците на Райна Княгиня даряват къщата на Община Панагюрище. Повече от половин столетие, около два милиона и половина българи свели глави, минават през малката дървена портичка, за да се поклонят пред безсмъртното дело на Знаменоската и отнесат със себе си частица от родолюбието на една велика епоха.

95.Историческата местност Оборище се намира в планината Същинска Средна гора, на 10 км северозападно от Панагюрище, на 88 км от София, на 96 км от Пловдив и на 59 км от Пазарджик.

Оборище е обявена за историческа местност в брой 52 на Държавен вестник от 1977 г. Тук през 1876 г. се провежда първото в историята на България Велико народно събрание, на което се взема решение за обявяване на Априлското въстание. Целта на въстанието е да освободи българските земи от продължаващото пет века османско владичество.
Депутатите пристигат в Панагюрище още на 9-10 април 1876 г., спазвайки пълна конспирация. Заседанията в местността Оборище продължават от 14 до 16 април. Надделява мнението, че въстанието трябва да има своя едноличен предводител и след бурни спорове правомощията се дават на българския революционер Георги Бенковски (1843 – 1876 г.). Делегатите вземат решение за повсеместно въстание и избират комисия, която разработва план за бъдещата революция.
На 20 април, на известния мост „Първа пушка” в гр. Копривщица е даден първият изстрел на бунта. След като в Панагюрище пристига вестта, че Копривщица е въстанала, ръководителите начело с Бенковски и Панайот Волов (1850 – 1876 г.) обявяват Априлското въстание.
Има спор относно това колко делегати от българските земи са участвали в събранието на Оборище. Писателят Захари Стоянов (1850 – 1889 г.), който участва във въстанието, споменава за 54 депутати, а историкът Димитър Страшимиров през 1907 г. пише за 67 участници от 58 селища. Съвременните историци са на мнение, че народните представители на Оборище са били 78.
Всяка година на 2 май в историческата местност се провеждат национални чествания. Първото мероприятие на Оборище е организирано през месец април 1886 г. по повод 10-годишнината от Априлското въстание. На това честване на мястото на събранието е поставен голям гранитен каменен кръст. През 1928 г. в местността е издигнат сегашният паметник. Във връзка със 100-годишнината от Априлското въстание е открит паметен знак (мраморна плоча) с послание към бъдещите поколения българи.

96.Постоянната експозиция на музея е изложена в различни по своя характер и обхват на време зали. Обхваща голям период от време - от праисторията до новата българска история.

 Етнографската експозиция е обособена в автентична възрожденска къща, а родната къща на Константин Величков представя живота и дейността на видния пазарджиклия.
В Зала “Археология” посетителите могат да видят разнообразни образци на материалната и духовна култура на Пазарджик и региона: модел на жилище, антропоморфни и зооморфни керамични съдове от неолита и халколита, богата идолна пластика, култови предмети, антични, средновековни и западноевропейски монети, оръжия, накити и една от най-богатите колекции на оброчни плочи на Тракийския конник.
Зала "Възраждане" представя Пазарджик и региона през епохата на Българското възраждане и участието на населението в националноосвободителните борби и Априлското въстание ( 1876 г. ) до Освобождението през 1878 г. Експозицията е изградена от оригинали, представящи богатите колекции във фондовете на музея: оръжие, монети, вещи на занаятчийските сдружения, старопечатни книги.
Зала "Нова история" е организирана в три отделни, но взаимно свързани зали. Централната част от експозицията е посветена на най- известните исторически и архитектурни паметници в града в ново време - църквата "Св. Богородица" и Старата поща. Показани са и планове на града от началото на XX век, дело на видни пазарджишки архитекти. Във втора зала са представени някои традиционни занаяти, характерни за града- шивачество, въжарство, шапкарство, кошничарство, тенекеджийство и др. В Трета зала, посветена на училищното дело, са представени културно-просветните, спортни и благотворителни дружества и организации в града, дело на местната интелигенция.
В лапидариума на музея ( външен и вътрешен ) хронологически са експонирани находки, които не са включени във вътрешната музейна експозиция: статуи, пътни колони, жертвеници, култови фигури от камък. Показани са и архитектурни елементи – бази, капители, колони, архитрави.
Етнографската експозиция е подредена в най-голямата жилищна сграда в Пазарджик от епохата на Възраждането, построена през 1850 г. в стила на пловдивската възрожденска барокова къща. Етнографската експозиция представя богатството и разнообразието на традиционната народна култура от България, която обхваща части от най-българските етнографски райони: Тракия, Средногорието и Родопите. Във фонда на отдел “Етнография” са събрани и съхранени ценни свидетелства за бита, поминъка и духовната култура на пазарджишкото население, оформени в 15 колекции: предмети от градския бит, облекла,занаятчийски инструменти и произведения, уреди за обработка на земята и за дърводобив, архитектурни детайли, народни музикални инструменти, предмети на народната култура.
Родната къща на Константин Величков (1855 – 1907г.) е превърната в експозиция към Регионален исторически музей-Пазарджик. Богатата фотодокументална част разкрива семейната среда и личността на Величков, приноса му в българската история и култура, като видна възрожденска личност, просветител, активен участник в национално-освободителните борби, политик и държавник в следосвобожденска България, писател, преводач, художник..
Обект на музея е и селищна могила Юнаците, с. Юнаците, Пазарджишко. Резултатите от 30-годишните археологически разкопки на селищна могила Юнаците са изключително важни за праисторическата наука. Разкрити са нови сведения за структурата на селищата, домостроителството, икономиката, духовния живот и погребални практики на най-древните обитатели на могилата, живеели тук в продължение на няколко хилядолетия през халколита и ранната бронзова епоха.

97.Църквата „Света Богородица” е най-старият християнски храм в Пазарджик и един от символите на града. Обявен е за архитектурно-строителен и художествен паметник на културата с национално значение в бр. 98 на Държавен вестник от 1964 г. През годините храмът е изграждан от местните хора пет пъти, като през всичките периоди на строеж църквата е строена вкопана в земята по нареждане на османските власти.

Първите исторически сведения за църквата датират от ХVІІ век. През ХVІІІ в. храмът става средище на книжовна дейност, където се преписват различни богослужебни книги.
В настоящия си вид храмът е построен през 1836 -1837 г. и за разлика от предишните дървени конструкции, новата църква била изградена от камък и тухли.
Според едно предание османската власт не разрешавала строеж на голяма църква, но главният майстор убедил управителите на града, че ще построи църква не по-голяма от размерите на биволска кожа. Майсторът доказал твърдението си, като накъсал на тънки ленти една биволска кожа и с тях оградил мястото и така определил размерите на новата църква. Турският управник удържал на обещанието си и църквата била построена по започнатите размери. Храмът обаче трябвало да бъде вкопан в земята и да се огради с високи стени, за да не се вижда.
След Освобождението (1878 г.) е построена и камбанарията на църквата. Оградата, която огражда храма, е разрушена през 1904 г., а през 1914 г. храмът „Света Богородица” е обновен и изписан отвън и отвътре.
„Света Богородица” заема площ от 1140 кв. м, отвън височината й достига 14,5 метра, а отвътре - 16 м. Във вътрешността на църквата, в западната й част, след преддверието са преградени два параклиса - „Свети Архангел” – отляво, и „Свети Никола” - отдясно. Над тях е балконът, който служи за емпория (женска църква).
Църквата е известна сред поклонници и туристи най-вече със своя иконостас. Дърворезбованият иконостас е изработен от орехово дърво от майстори от Дебърската школа. Размерите му са 20,40/6 метра с площ 120 кв. м. Характерното за Дебърската школа предпочитание към човешки и животински фигури се забелязва и в иконостаса на храма. Майсторите са поставили специален акцент на човешките фигури - забелязват се на двата реда табли в основата на иконостаса, представени са сцени от Стария и Новия завет. Сред животинските фигури се виждат грифони, дракони, вълци и др. В иконостаса са изобразени още Христос, ангели, херувими и др.
В храма „Света Богородица” има 221 икони, датиращи се от различни периоди - от ХVІІІ, ХІХ и ХХ век. Храмовия си празник църквата празнува на 15 август - „Успение на Пресвета Богородица”. Църквата е включена в списъка на Стоте национални туристически обекта. От храма могат да бъдат закупени икони и информационни материали и книжки за историята на църквата.

98.Къщата музей „Станислав Доспевски” е единственият в България музей, посветен на възрожденски художник. Сградата е построена през 1864 г. от брациговски майстори. Къщата е двуетажна, кирпичена, с шест стаи и салон, характерна за периода на Възраждането.

Станислав Доспевски е роден в Самоков през 1823 г. Той произхожда от семейство на зографи – син е на Димитър Зограф, внук е на основоположника на Самоковската живописна школа Христо Димитров и е племенник на Захари Зограф, един от най-изтъкнатите български художници и иконописци. Учи първоначално в родния си град Самоков, по-късно в Пловдив, а академично образование придобива в Москва и Петербург. Истинското му име е Зафир Димитров Христов, което той сменя след завръщането си от Русия. Фамилията си заимства от името на родното село на дядо си – с. Доспей, което се намира близо до Самоков. Живее в Пазарджик и Пловдив.
Доспевски е един от първите български художници и иконописци с академично образование. Той се превръща в основоположник на светската портретна живопис през втората половина на XIX в. Бележитият художник участва и в националноосвободителното движение за освобождение от османско владичество. Заради тази своя дейност е арестуван и хвърлен в затвора Мехтерхане в Цариград, където през януари 1878 г. умира.
Днес посетителите могат да разгледат и шестте помещения на къщата. В тях са изложени вещи и предмети от живота на Доспевски и семейството му. Сред най-интересните и ценни експонати са художествените произведения на твореца.
В къщата има три стенописа: „Протокът „Златният рог” в Цариград”, „Площада с паметника на Пушкин в Одеса” и „Смяна на стражата пред Императорския дворец в Петербург”, рисувани през 1866 г.
В портретната зала на къщата музей „Станислав Доспевски” са поставени портретите на семейството му.
Само тук може да бъде видян шедьовърът в българската живопис - портретът “Домника”, атестатът и сребърният медал на Доспевски от Петербургската художествена академия.
Къщата музей е обявена за музей през 1952 г., а за архитектурен паметник - в бр. 37 на Държавен вестник от 1964 г. През 1966 г. става филиал на Художествената галерия “Станислав Доспевски” в град Пазарджик. Музеят е и един от 100-те национални туристически обекта в България.

99.Град Вършец се намира в подножието на Западна Стара планина, на 90 км от София, на 35 км северно от гр. Монтана и на 130 км южно от гр. Видин. Вършец е най-старият балнеолечебен курорт в България.

Средномесечната януарска температура там е 2,1°С, средномесечната юлска температура е 22°С, а средногодишна температура е 11°С, като за региона са характерни големи температурни амплитуди.
Градът възникнал около минерален извор, като най-старият запазен писмен документ за неговото съществуване датира от VІ в.н.е. във византийските хроники. Там той е споменат с името Медека (Медикус – лечебен) - единственото селище с такова наименование в Римската империя.
За развитието на Вършец като балнеокурорт основно значение има дейността на д-р Дамян Иванов (1874 г. – 1959 г.) - първият балнеолог в България с европейско образование.
През 1910 г. във Вършец отваря врати първата минерална баня в България, днес наричана Старата минерална баня. Изградена е по подобие на баните в Баден-Баден. Новата минерална баня в града се намира до старата и е открита през 1930 г., като е действаща и до днес. По пътя за двете бани се намира и старата чешма, изградена през 1934 г., като температурата на минералната вода, която тече по нея, е 37 °С.
Липсата на варовик във водата на Вършец я прави една от най-меките в България. Минералната вода във Вършец лекува заболявания на нервната и сърдечносъдовата система, и на опорно-двигателния апарат. Чистият въздух и лековитата вода влияят добре и на болести на стомашно-чревния тракт, на отделителната система, при проблеми с очите и кожата и др.
Вършец е известен и с красивия си парк, който е вторият по големина изкуствен парк в България след Борисовата градина в София, с площ от 800 дка. Той се слива със Слънчевата градина, изградена през 1934 г. Името на градината идва от алеите, които са под формата на лъчи, изградени от специален камък, който отразява слънчевата светлина.
През 30-те години на ХХ в. Вършец е популярен курорт сред творческия и политически елит на България. Банското казино, което е разположено в центъра на Вършец, до старата и новата баня, е построено през 1924 г. Преди Втората световна война тук са се забавлявали богати българи и чужденци. Наричат го още „Царското казино”, защото е било посещавано и от принц Кирил (1895 г. – 1945 г.). За момента казиното, както и Старата баня, могат да бъдат разгледани само отвън.
Иванчова поляна е друго популярно място във Вършец. Алеите на градския парк водят до поляната, разположена на най-високото му място. С развитието на града като популярен балнеолечебен център поляната става част от „Пътеката на здравето” - място за гимнастика и отмора. Местните хора вярват, че измиването със сутрешна роса на Иванчова поляна преди изгрев слънце е лечебно. Днес поляната е чудесно място за пикник и досег с красивата природа. На 5 км южно от града, над квартал Заножене, се намира друго приятно място за разходка - местността Водопада – двустепенна водна каскада по течението на р. Орловщица.
В центъра на Вършец се намира красива пешеходна зона, известна като „Булеварда с чинарите“. От двете страни на дългия два километра булевард се извисяват дървета на възраст повече от 100 години. Това е и традиционно място за разходка на гостите и жителите на Вършец, а покрай алеята са разположени едни от най-красивите вили в града, изградени в началото на ХХ век.
Православният храм „Св. Георги Победоносец” е друга интересна забележителност. Строителството му започва през 1902 г. Светият олтар с прилежащите му икони е завършен през 1906 г., когато целият храм е осветен от Видинския митрополит Кирил. В него могат да се видят икони от ХVІІ и ХVІІІ в. Сред най-големите ценности на храма са четирите полилея, произведени в Йерусалим и Цариград и дарени от местни хора за освещаването на храма.
Във Вършец има и Общински музей, открит през 1999 г. Експозицията му има четири раздела: „Античен”, „Археологически находки и монетна колекция", „Балнеология" и „Етнография", като специално място заема бронзовата скулптура от II в. пр.н.е. на тракийското момче-бог Телесфор, което днес е символ на Вършец.
В близост до града, на около 13 км, се намира Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий”, основан през ХІІІ в. Манастирът работи всеки ден от 8 до 19 ч. Там може да закупите информационни материали за историята на манастира.
От Вършец има екопътека до старопланинския връх Тодорини кукли (1785 м), наречен така заради групата от хълмове, които наподобяват женска фигура. Екопътеката започва над квартал Заножене, но е препоръчителна за добре подготвени туристи. Туристическият информационен център в града предлага водач до върха. Местността Зелени дел е на 10 км от Вършец и е най-удобният изходен пункт за изкачването на върха. В центъра може да намерите информация за туристическите обекти и места за настаняване в града, както и да си купите информационни материали и сувенири.
Всяка година в началото на август във Вършец се провежда традиционен Празник на курорта, минералната вода и Балкана.

100.Ком (2016 m) е връх в западната част на Стара планина, южно от Берковица. Известен е още като Голям Ком.

Ком и разположените източно от него по-ниски върхове Среден и Малък Ком формират рид с приблизително разположение запад-изток, заоблено тревисто било, стръмен каменист северен склон и полегат тревист южен склон. Най-внушителната гледка е на север от върха — виждат се Берковица, Берковското поле и отдалечените на 30 километра Монтана и язовир Огоста.
Внушителната гледка от върха е вдъхновила писателя Иван Вазов за написването на стихотворението “На Ком”. В негова чест в близост до котата при върха е поставена каменна плоча с барелеф на писателя и стихове от “На Ком”. От връх Ком е началото на маршрута „Ком – Емине“ – българската отсечка на европейския туристически маршрут Е-3.
хижа Ком – разположена на 15 км от Берковица по северния склон на в. Малък Ком. От хижата до върха (около 2 часа) води пътека колове зимна маркировка, минава през седловината между върховете Малък Ком и Среден Ком и тръгва западно по полегатото комско било към Ком. От Берковица до изходната точка — хижа Ком, се стига по асфалтов път с дължина 15 километра, 3:30 часа пеша по маркирана пътека.